Стая

Тя отпуска глава назад на горното на стола, очите й са затворени.

— Нищо, не го мисли.

— Той скоро ли ще умре?

Баба отваря очи и ме гледа.

— Или ти ще си първа?

— Ако искаш да знаеш, аз съм само на петдесет и девет, млади момко.

Мам е само на двайсет и шест. Прескочила е трапа, това означава ли, че вече ще се върне?

— Никой няма да умира — казва Баба, — не си тормози главицата.

— Мам казва, че все някога всички ще умрат.

Тя стиска уста, има линии около нея като слънчеви лъчи.

— Току-що се запозна с повечето от нас, господинчо, така че не бързай да се сбогуваш.

Гледам надолу към зелената част от двора.

— Къде е хамакът?

— Предполагам, че може да го изкопаем от мазето, след като толкова много държиш — става със сумтене.

— И аз предполагам.

— Ти си седи там и се радвай на слънцето, ще се върна, преди да разбереш.

Аз обаче не седя, прав съм.

Тихо е, като я няма, само дето има писукащи звуци в дърветата, мисля, че са птици, ама не виждам. Вятърът кара листата да правят шуш-шуш. Чувам дете да вика, може би в друг двор, зад големия плет или пък е невидимо. Върху Жълтото лице на Господ има облак. Изведнъж става по-студено. Светът се сменя ярко и горещо, и звуково, никога не знам какво ще стане след минута. Облакът изглежда някак сиво-син. Чудя се дали вътре има дъжд. Ако започне да пада дъжд върху мен, ще изтичам в къщата, преди да ми удави кожата.

Нещо прави зззззз, поглеждам в цветята и е най-невероятното нещо, жива пчела, огромна с жълто и черно по нея, танцува точно вътре в цветето.

— Здравей — казвам аз. Протягам пръст да я погаля и…

Ааааааааааа, от ръката ми избухва най-лошото болящо от всякога.

— Мам — викам аз, Мам в главата ми, но тя не е в задния двор и не ми е в главата, и никъде не е, аз съм сам-самичък в бодящото в бодящото в бо…

— Какво си направи? — Баба се втурва през верандата.

— Не аз, пчелата беше.

Намазва ми специалното мазило и вече не боли чак толкова, но още е много.

Трябва да използвам другата си ръка, за да й помагам. Хамакът виси на куки, дето са на две дървета в дъното на двора, едното е малко късичко дърво, само два пъти колкото моето високо, и наведено, другото е милион пъти високо и има сребристи листа. Мрежестите въжета са намачкани от живота в мазето, налага се да дърпаме, докато дупките им станат колкото трябва големи. Също и две от въжетата са счупени, така че има допълнително дупки, в които да не сядаме.

— Сигурно са били молци — казва Баба.

Не знаех, че молците растат толкова големи, за да чупят въжета.

— Честно казано, от години не сме го окачвали. — Казва, че няма да рискува да се катери в него, пък така или иначе предпочита нещо да й придържа гърба.

Аз се протягам и запълвам целия хамак сам. Размърдвам си стъпалата в обувките, мушкам ги през дупките, също и ръцете, ама не дясната, защото тя все още агонизира от пчелата. Мисля си за малката Мам и малкия Пол, дето са се люляли в хамака, странно е, къде са сега? Големият Пол е с Дийна и Бронуин може би, казаха, че ще отидем да видим динозаврите друг ден, но мисля, че лъжеха. Голямата Мам е в клиниката и прескача трапа.

Избутвам въжетата, аз съм муха в мрежа. Или крадлив Спайдърмен заловен. Баба бута и аз се люлея, и ми се завива свят, ама по хубаво начин.

— Телефонът — Додя на верандата вика.

Баба тича по тревата, оставя ме пак сам-самичък във външното Навън. Скачам от хамака и почти падам, защото едната ми обувка се заклещва. Издърпвам си крака навън, обувката пада. Тичам след, почти съм бърз колкото нея.

В кухнята Баба говори по телефона:

— Разбира се, още утре сутрин, ето тук до мен е. Някой иска да говори с теб. — На мен го казва, подава телефона, ама аз не го вземам.

— Познай кой е?

Премигвам.

— Майка ти е.

Вярно е, ето го гласа на Мам в телефона.

— Джак?

— Здравей.

Не чувам нищо друго, така че го подавам пак на Баба.

— Пак съм аз, как си, сериозно? — пита Баба. Кима и кима, и казва: — Той се държи.

Дава ми пак телефона, слушам Мам да обяснява, че много съжалява.

— Вече не си отровена с лошото лекарство? — питам аз.

— Не, не, оправям се.

— Не си в Рая?

Баба си покрива устата.

Мам издава някакъв звук, не мога да различа дали е плач, или смях.

— Ще ми се да бях.

— Защо ти се ще да си в Рая?

— Не наистина, шегувах се.

— Не е смешна шега.

— Не е.

— Да не ти се ще.

— Добре. Тук в клиниката съм.

— Беше се изморила да играеш ли?

Нищо не чувам, май е изчезнала.

— Мам?

— Уморена бях — казва тя. — Направих грешка.

— Вече не си изморена?

Тя нищо не казва. После казва:

— Уморена съм. Но всичко е наред.

— Можеш ли да дойдеш тук да се люлееш в хамака?

— Съвсем скоро.

— Кога?

— Не знам, зависи. Всичко наред ли е с Баба?

— И с Додя.

— Да. Какво ново?

— Всичко.

Това я разсмива, не знам защо.

— Забавляваш ли се?

— Слънцето ми изгоря кожата и една пчела ме ужилова. Баба върти очи.

Мам казва нещо, което не чувам.

— Трябва да тръгвам, Джак, трябва да поспя още.

— И ще се събудиш после?

— Обещавам. Толкова… — дишането й е някакво накъсано. — Ще се чуем скоро пак, нали?

— Нали.

Повече говорене няма, така че оставям телефона. Баба пита:

— Къде ти е другата обувка?

* * *