Стая

— Изтичай обратно да си ги вземеш тогава. — Чака. — Момиченцето няма да те закача.

Ама аз не мога да се катеря, тя може да гледа.

Така че Баба отива и задникът й се заклещва в къщата за елфи, ядосана е. Завелкрова ми лявата обувка прекалено стегнато, така че я свалям, също и другата. Отивам по чорапи до бялата кола. Тя казва, че ще ми се забие стъкло в стъпалото, ама не ми се.

Панталоните ми са мокри от росата и чорапите — също. Додя е в креслото си с огромна чаша, казва:

— Как мина?

— Малко по малко — отговаря Баба и се качва горе.

Той ми дава да му опитам кафето, потрепервам.

— Защо местата за ядене се наричат магазини за кафе? — питам го аз.

— Ами кафето е най-важното нещо, което продават, защото повечето от нас имат нужда от кафе, за да се движат, както на колата й трябва гориво.

Мам пие само вода и мляко, и сок също като мен, чудя се какво я задвижва.

— А за децата какво?

— О, децата са енергични като малки бобчета.

Печеният боб ме задвижва цяла нощ, но зеленият фасул ми е храната враг. Баба приготви преди няколко вечери и аз просто се преструвах, че не ги виждам на чинията. Щом вече съм в света, никога повече няма да ям зелен фасул.

* * *

Седя на стълбите и слушам дамите.

— Ммм. Знае повече математика от мен, но не може да се пусне по пързалка — казва Баба.

Това съм аз, мисля.

Те са нейният литературен клуб, но не разбирам как, защото не четат книги. Тя забравила да ги отложи, така че всички дойдоха в 03:30 с чинии с кекс и други работи. Получих три кекса на малка чиния, но не трябва да се пречкам. Баба ми даде и пет ключа на ключодържател, на който пише „Пица къщата на Позо“, чудя се дали наистина е къща, направена от пица, и няма ли да падне? Те всъщност не са ключове за нищо, но дрънчат, получих ги, задето обещах да не изваждам повече ключа от шкафчето с алкохола. Първият кекс се нарича кокос, гнусен е. Вторият е лимон, а третият е не знам какво, но най-много го харесвам.

— Сигурно си изцедена — казва една от дамите с най-пискливия глас.

— Истински герой — казва друга.

Също получих назаем камерата, не якогъзарската на Додя с гигантския кръг, а онази, дето е скрита в окото на мобилния телефон на Баба, ако звънне, трябва да я извикам и да не вдигам. Досега съм направил десет снимки: първа е на меките ми обувки, втора е на лампата на тавана във фитнес стаята, трета е на тъмното в мазето (само че снимката стана прекалено ярка), четвърта е на ръката ми отвътре с линиите, пета е на дупката до хладилника, дето се надявах, че може да е миша дупка, шеста е на коляното ми в панталони, седма е на килима във всекидневната отблизо, осма трябваше да е Дора, когато беше в Телевизор тази сутрин, но цялата е на зигзаг, девета е Додя, без да се усмихва, десета е прозорецът на спалнята, като преминава чайка, само че чайката не е на снимката. Щях да си снимам и една на мен си в огледалото, но тогава щях да съм папараци.

— Е, на снимките е като истинско ангелче — казва една от дамите.

Как ми е видяла десетте снимки? А и не изглеждам изобщо като ангел, те са огромни и с крила.

— Говориш за онзи некачествен материал пред полицейския участък ли? — пита Баба.

— О, не, за онези отблизо, докато са вземали интервюто с…

— Дъщеря ми, да. Но снимки отблизо на Джак?! — Звучи бясна.

— О, миличка, та те са навсякъде из интернет — казва друг глас.

После много говорят всички едновременно.

— Не знаеше ли?

— В днешно време всичко изтича.

— Светът е един голям казан.

— Ужасно е.

— Такива ужасии в новините всеки ден, понякога ми се ще просто да си остана в леглото със спуснати завеси.

— Още не мога да повярвам — казва дълбокият глас. — Помня как Бил ми каза преди седем години как може да се случи такова нещо на момиче, което познаваме?

— Всички мислехме, че е умряла. Разбира се, не искахме да го казваме…

— А и ти толкова се надяваше.

— Кой можеше да си представи…?

— Някой иска ли още чай? — Това е Баба.

— Ами не знам. Веднъж прекарах цяла седмица в манастир в Шотландия — казва друг глас, — толкова беше спокойно.

Кексовете ми са свършили, освен кокоса. Оставям чинията на стъпалото и се качвам в стаята, и си гледам съкровищата.

* * *

Баба е намеровала голяма кутия с легота в мазето, дето някога е била на Пол и Мам.

— Какво би искал да построиш? — пита ме тя. — Къща? Небостъргач? Може би дори град?

— Може за начало да посмалите малко? — казва Додя иззад вестника си.

Има толкова много малки парчета всякакви цветове, като супа е.

— Ами — казва Баба — давай каквото ти дойде. Аз имам да гладя.

Гледам леготата, но не пипам, за да не ги счупя.

След минута Додя оставя вестника.

— Това не съм го правил от дълго време. — Започва да взема парчета просто както и да е и ги натиска заедно, за да се залепят.

— Защо не си го…?

— Добър въпрос, Джак.

— Играл ли си лего с твоите деца?

— Нямам деца.

— Как така?

Додя свива рамене.

— Просто така и не се случи.

Гледам му ръцете, едри са, ама умни.

— Има ли дума за възрастни, когато не са родители?

Додя се смее.

— Хора с други неща за правене?

— Като какви неща?

— Работа, предполагам. Приятели. Пътуване. Хобита.

— Какво е „хобита“?