Стая

— Но пък тя работи много усилено, за да се оправи — ми казва той.

Мислех си, че човековете са или болни, или по-добре, не знаех, че има и работа.

За довиждане с доктор Клей си даваме пет горе, пет долу и пет зад гърба.

Когато съм на тоалетната, го чувам на верандата с Баба. Гласът й е два пъти по-силен от неговия.

— За Бога, говорим само за леко изгаряне и ужилване от пчела — казва тя. — Отгледала съм две деца, не ми говорете за „приемлив стандарт на грижа“.

* * *

През нощта има милион малки компютри, които си говорят за мен. Мам се е качила по бобено стъбло, а аз съм долу на земята и го тръскам ли тръскам, за да падне…

Не. Това е само сънуване.

— Хрумна ми гениална идея — казва ми Баба в ухото, навела се, ама всъщност е още в леглото.

— Хайде да отидем с колата до площадката преди закуска, така че да няма други деца.

Сенките ни са много дълги и разтегливи. Размахвам си гигантските юмруци. Баба почти сяда на една пейка, ама на нея има мокро, така че вместо това се обляга на оградата. Има малко мокро на всичко, тя казва, че е роса, която изглежда като дъжд, но не е от небето, а е нещо като пот, която се е случила през нощта. Аз рисувам лице върху пързалката.

— Не е важно дали ще си намокриш дрехите, прави каквото искаш.

— Всъщност ми е студено.

Има едно място цялото с пясък, Баба казва, че мога да седна в него и да си играя.

— Какво?

— Ъ? — казва тя.

— Какво да си играя?

— Не знам, копай в него, пренасяй го с лопатка, нещо такова.

Докосвам го, но стърже, не го искам навсякъде по мен.

— Какво ще кажеш за катерушките или пък люлките? — пита Баба.

— А ти ще дойдеш ли?

Засмива се, казва, че сигурно ще счупи нещо.

— Защо ти ще…?

— А, не нарочно, просто защото съм тежка.

Аз се качвам по малките стъпала, прав съм като момче, не като маймуна. Те са метални с груби оранжеви петна, наречени ръжда, а задържанките ми правят ръцете замръзнали. В края има малка къщичка като за елфи, сядам на масата и покривът ми е точно над главата, червен е, а масата е синя.

— Ехооо.

Подскачам, Баба е, маха през прозореца. После заобикаля до другата страна и пак ми маха. Махам и аз, на нея й харесва.

В ъгъла на масата виждам нещо да се движи, паяче е. Чудя се дали Паяк е още в Стая, дали паяжината става по-голяма и още по-голяма. Потропвам си мелодии, като на Тананик, и Мам трябва да отгатне в главата ми, повечето ги познава правилно. Когато ги потропвам на пода с обувката е различно на звук, защото е метал. На стената пише нещо, което не мога да прочета, надраскано е и има рисунка, дето мисля, че е пиш, ама е голямо колкото самия човек.

— Опитай пързалката, Джак, изглежда забавна.

Това е Баба, дето ми вика. Излизам от малката къщичка и поглеждам надолу, пързалката е сребърна с няколко дребни камъчета.

— Фиууу! Хайде, аз ще те хвана долу.

— Не, благодаря.

Има стълба от въжена мрежа като на хамака, само че увиснала, прекалено е боляща за пръстите ми. Има много тръби за висене, ако бях с повече силни ръце или ако наистина бях маймуна. Има едно място, показвам го на Баба, където сигурно крадци са отнесли стъпалата.

— Не, виж там, вместо тях има пожарникарски пилон — казва тя.

— О, да, видях го в Телевизор. Ама защо те живеят тук?

— Кои?

— Пожарникарите.

— А, това не е истински пилон, този е само за игра.

Когато бях на четири, си мислех, че всичко в Телевизор е само телевизия, после станах на пет и Мам ме отлъга и каза, че много от нещата са снимки на истински и Навън е съвсем истинско. Сега съм в Навън, ама се оказва, че много от тези неща изобщо не са истински.

Връщам се в къщичката за елфи. Паячето е отишло някъде. Събувам си обувките под масата и си протягам краката.

Баба е при люлките. Двете са сплескани, но третата е кофа като от гума с две дупки за крака.

— От тази не можеш да паднеш — казва тя. — Ще се пробваш ли?

Трябва да ме вдигне, странно ми е с ръцете й, дето ме стискат под мишниците. Бута ме от задницата на кофата, но на мен не ми харесва, все се извръщам да видя, така че вместо това ме бута отпред. Люлея се по-бързо по-високо по-бързо, най-странното нещо досега.

— Отпусни глава назад.

— Защо?

— Довери ми се.

Отпускам глава и всичко подскача наопаки, небето и дърветата, и къщите, и Баба, и всичко, невероятно е.

На другата люлка има момиче, дори не съм я видял да идва. Тя се люлее в различно от мен време, тя е отзад, аз като съм отпред.

— Как се казваш? — пита тя.

Преструвам се, че не чувам.

— Това е Дж… Джейсън — отговаря Баба.

Защо ме нарича така?

— Аз съм Кора и съм на четири и половина — казва момичето. — Тя бебе ли е?

— Той е момче и всъщност е на пет — пак отговаря Баба.

— Тогава защо е в бебешката люлка?

Вече искам да изляза, но краката ми са заклещени в гумата, ритам, дърпам веригите.

— Спокойно, спокойно — успокоява ме Баба.

— Пристъп ли има? — пита момичето Кора.

Кракът ми рита Баба, без да иска.

— Престани!

— Малкото братче на моята приятелка получава пристъпи.

Баба ме издърпва под ръцете, кракът ми се завива, после съм излязъл.

Тя спира при входа и казва:

— Обувките, Джак.

Мъча се силно и си спомням.

— В малката къщичка са.