Стая

— Не искам да си загубя силното.

— Какво?

— Мускулите, като Самсон в приказката.

Това я разсмива.

— Виж, Мам, един мъж се запалва!

— Просто си пали цигарата — казва тя. — Преди и аз пушех.

Гледам я неразбиращо.

— Защо?

— Не помня вече.

— Виж, виж!

— Не викай.

Соча й, където много малки вървят по улицата.

— Децата са вързани заедно.

— Не, не мисля, че са вързани — Мам залепва лице по-близо на прозореца. — Не, просто се държат за въжето, за да не се загубят. Ето, виж, най-мъничките са в колички, по шест във всяка. Сигурно са от детска забавачка като онази, където ходи Бронуин.

— Искам да видя Бронуин. Може ли, моля, да ни отидете в детското място, където са децата и Бронуин, братовчедка ми? — питам шофьора.

Той не ме чува.

— В момента зъболекарката ни чака — казва Мам.

Зъболекарката е доктор Лопес, когато си вдига маската за малко, червилото й е пурпурно. Ще прегледа мен първи, защото и аз имам зъби. Лягам в голям стол, който се движи. Гледам нагоре с широко широко отворена уста и тя ме кара да броя каквото виждам на тавана. Има три котки и едно куче, и два папагала, и…

Изплювам металното нещо.

— Това е само малко огледалце, Джак, ето виж. Броя ти зъбите.

— Двайсет — казвам й.

— Точно така — ухилва се доктор Лопес. — Досега не съм срещала петгодишно момче, което да може само да си преброи зъбите. — Пак вкарва огледалото. — Хм, голямо разстояние, такова обичам да виждам.

— Защо такова обичаш да виждаш?

— Означава… много място за маневриране.

Мам ще стои много време в стола, докато машината извади гадното от зъбите й. Не искам да стоя в чакалнята, но Янг асистентката казва:

— Ела да видиш готините ни играчки.

Показва ми акула на пръчка, която прави трака-трак, има и стол за седене и той е с форма на зъб, не човеков зъб, а гигантски зъб само с бяло и без гнило. Поглеждам една книга за Трансформери и друга без корица за мутирали костенурки, които казват не на наркотиците. После чувам странен шум.

Янг застава на вратата.

— Мисля, че майка ти би предпочела…

Аз се мушвам под ръката й и виждам доктор Лопес да държи машина в устата на Мам, дето бръмчи.

— Остави я на мира!

— Всичко е наред — казва Мам, но все едно устата й е счупена, какво й е направила зъболекарката?

— Ако тук ще се чувства по-добре, няма проблем — казва доктор Лопес.

Янг донася зъбения стол в ъгъла и аз гледам, ужасно е, но е по-добре от да не гледам. Веднъж Мам подскача в стола и простенва, и аз ставам, но доктор Лопес казва:

— Още малко упойка? — после мушка игла и Мам пак мълчи. Така продължава сто часа. Трябва да си издухам носа, но кожата му пада, така че само натискам кърпичката на лицето си.

Когато с Мам се връщаме на паркинга, всичката светлина ме удря по главата. Шофьорът пак е там и чете вестник, излиза и ни отваря вратата.

— Блайря — казва Мам. Чудя се дали сега завинаги ще говори не както трябва. Предпочитам болни зъби, отколкото да говоря така.

През целия път обратно до Клиниката гледам как улици ни подминават, пея песента за панделка от магистрала и небе безкрай.

* * *

Зъб още ни е под възглавницата, целувам го. Трябваше да съм го вземал с мен и може би доктор Лопес щеше и него да оправи.

Вечеряме на поднос, казва се „Бьоф Строганоф“ — има парченца, дето са месо, и парченца, дето приличат на месо, ама са гъби, всичкото сложено върху пухкав ориз. Мам още не може да яде месцата, само малко от ориза, но вече почти си говори нормално. Норийн почуква да каже, че има изненада за нас, Таткото на Мам от Австралия.

Мам плаче, скача.

Аз питам:

— Може ли да си взема моя Строганоф?

— Какво ще кажете да доведа Джак след няколко минути, като приключи? — пита Норийн.

Мам дори не казва нищо, само изтичва.

— Той ни е направил погребение — обяснявам аз на Норийн, — ама ние не сме били в ковчега.

— Радвам се да го чуя.

Гоня малките оризчета.

— Това сигурно е най-уморителната седмица в живота ти — казва тя и сяда до мен.

Аз премигвам.

— Защо?

— Ами всичко е непознато, защото си като посетител от друга планета, нали?

Аз клатя глава.

— Не сме посетители, Мам казва, че трябва да останем завинаги, докато умрем.

— А, искам да кажа… като новопристигнали.

Когато приключвам, Норийн намира стаята, където Мам седи и държи ръцете на един човек с шапка с козирка. Той скача и казва на Мам:

— Казах на майка ти, че не искам…

Мам го прекъсва.

— Татко, това е Джак.

Той клати глава.

Ама аз съм Джак, той друг ли очакваше?

Гледа масата, цял се е изпотил на лицето.

— Не се обиждай.

— Как така „не се обиждай“? — Мам говори почти с викове.

— Не мога да стоя в една стая. Тръпки ме побиват от това.

— Няма никакво „това“. Той е момче. На пет години е — изгърмява тя.

— Не се изразявам правилно, аз… от часовата разлика е. Ще ти се обадя после от хотела, става ли? — Мъжът, който ми е Дядо, минава покрай мен, без да гледа, почти до вратата е.

Чувам трясък, Мам е ударила по масата с ръка.

— Не, не става!

— Добре, добре.

— Татко, седни.

Той не мърда.

— Той е всичко за мен — казва тя.

Баща й? Не, мисля, че „той“ съм аз.

— Разбира се, съвсем естествено е. — Мъжът Дядо си избърсва кожата под очите. — Само че аз мисля единствено за онзи звяр и какво е…