Стая

Да полетим със самолет

Да поканим някои от старите приятели на Мам на вечеря

Да караме кола

Да отидем до Северния полюс

Да ходим на училище (аз) и в колеж (Мам)

Да си намерим наистина наш апартамент, който не е Независим живот

Да изобретим нещо

Да си намерим нови приятели

Да живеем в друга страна, която не е Америка

Да отидем на гости на друго дете, както бебето Исус и Йоан Кръстител

Да вземаме уроци по плуване Мам да излиза на танци вечер, а аз да спя при Додя и Баба на надуваемото

Да си намерим работа

Да отидем на луната

Най-важното е да си вземем куче на име Лъки, всеки ден съм готов, ама Мам казва, че има за достатъчно неща да мисли, може би като стана на шест.

— Когато ще имам торта със свещи?

— И шест свещи — казва тя, — кълна се.

През нощта в нашето легло, дето не е Креватчо, търкам юргана, той е повече пухкавонадут от Юрганчо. Когато бях на четири, не знаех за света или мислех, че е само приказка. После Мам ми разказа за него наистина и аз си мислех, че знавах всичко. Ама сега, като съм в света през цялото време, всъщност не знам много, все съм объркан.

— Мам?

— Аха?

Тя все още си мирише на нея си, ама не гърдите й, сега те са само гърди.

— Понякога ще ли ти се да не бяхме избягвали?

Нищо не чувам. После тя казва:

— Не, никога.

* * *

— Изкривено е — казва Мам на доктор Клей, — през всичките тези години жадувах за компания. Сега обаче изглежда, че не съм съвсем готова.

Той кима, двамовете си пият димящото кафе, Мам сега го пие като възрастните, за да я държи будна. Аз още пия мляко, ама понякога е шоколадово мляко, с вкус на шоколад, ама е позволено. На пода съм и нареждам пъзел с Норийн, много е труден, с двайсет и пет парчета от един влак.

— През повечето дни… Джак ми е достатъчен.

— „Душата си избира свое общество… После — вратата захлопва23“ — това му е гласът за стихотворения.

Мам кима.

— Да, но не такава се помня.

— Трябвало е да се промените, за да оцелеете.

Норийн вдига поглед.

— Не забравяйте, че и иначе щеше да ви се наложи да се промените. Ставате на двайсет, раждате дете… нямаше да останете същата.

Мам само отпива от кафето си.

* * *

Един ден се питам дали прозорците се отварят. Опитвам онзи в банята, сещам се как работи дръжката и бутам стъклото. Страх ме е от въздуха, но съм страхмел, навеждам се и протягам ръце през него. Наполовина съм вътре, наполовина отвън, най-невероятното…

— Джак! — Мам ме издърпва целия за гърба на тениската.

— Ау!

— Това са шест етажа, ако паднеш, ще си разбиеш главата.

— Аз не падах — казвам й, — бях едновременно вътре и отвън.

— Беше едновременно и откачалка — казва тя, ама почти се усмихва.

Отивам след нея в кухнята. Тя бърка яйца в една купа за пържени филийки. Черупките са смачкани, просто ги хвърляме на боклука, чао-чао. Чудя се дали се превръщат в новите яйца.

— Ние връщаме ли се след Рая?

Мисля, че Мам не ме чува.

— Пак ли растем в кореми?

— Това се нарича прераждане. — Тя реже хляба. — Някои хора смятат, че може да се върнем като магарета или охлюви.

— Не, човекове в същите кореми. Ако аз порасна в теб пак…

Мам запалва пламъка.

— Какво точно ме питаш?

— Ще ме наречеш ли пак Джак?

Тя ме поглежда.

— Добре.

— Обещаваш ли?

— Винаги ще те наричам Джак.

Утре е Първи май, това означава, че идва лятото и ще има парад. Може да отидем само да погледаме.

— Само в света ли е Първи май? — питам аз.

Ядем гранола в купичките си върху канапето, без да накапваме.

— Какво искаш да кажеш? — пита Мам.

— И в Стая ли е Първи май?

— Сигурно, само че там няма кой да го празнува.

— Може ние.

Лъжицата й издрънчава по купата.

— Джак.

— Може ли?

— Наистина ли искаш да отидеш?

— Аха.

— Защо?

— Не знам — казвам й.

— Не ти ли харесва навън?

— Да. Не всичко.

— Но повечето неща да, нали? Повече от Стая ли ти харесва?

— Предимно. — Изяждам си всичката останала гранола и малко от на Мам, дето е оставила в купата. — Може ли някой път да се върнем?

— Не и да живеем там.

Клатя глава:

— Само на гости за една минута.

Мам си обляга брадичката на здравата ръка.

— Не мисля, че мога.

— Да, можеш. — Чакам. — Опасно ли е?

— Не, но самата идея, кара ме да се чувствам като…

Не казва като какво.

— Аз ще те държа за ръка.

Мам ме гледа.

— А може би да отидеш сам?

— Не.

— Искам да кажа с някого. С Норийн?

— Не.

— Или с Баба?

— С теб.

— Аз не мога…

— Аз избирам и за двама ни — казвам й.

Става, мисля, че е ядосана. Взема телефона в „Стаята На Мам“ и говори с някого.

По-късно портиерът звъни и казва, че ни чака полицейска кола.

— Ти още ли си инспектор Оу?

— Сто процента — казва инспектор Оу. — Доста време мина.