Стая

Баба сега може да идва да ни вижда само следобед, защото сутрин има работа в магазин, където човековете купуват нова коса и гърди, като техните им опадат. Аз и Мам отиваме и надзъртаме през вратата на магазина, Баба не прилича на Баба. Мам казва, че всички имат по няколко различни лица.

Пол идва до нашия Независим живот с изненада за мен, която е футболна топка като онази, дето Баба хвърли в магазина. Слизам с него в парка без Мам, защото тя отива в един магазин за кафе да се срещне с една от старите си приятелки.

— Супер — казва той. — Дай пак.

— Не, ти — отговарям.

Пол прави огромен ритник, топката отскача от сградата и пада в едни храсти.

— Тичай след нея — вика той.

Ритам аз, топката пада в езерцето и аз плача.

Пол я изважда с един клон. Рита я далече-далече.

— Искаш ли да ми покажеш колко бързо можеш да тичаш?

— Имахме Писта около Креватчо — отговарям му аз, — правех три и обратно с шестнайсет стъпки.

— Иха. Бас ловя, че сега можеш и по-бързо.

Клатя глава.

— Ще падна.

— Не мисля — казва Пол.

— Напоследък все падам, светът е много спъващонеравен.

— Така е, но тази трева е много мека, така че и да паднеш, няма да се нараниш.

Идват Бронуин и Дийна, забелязвам ги с острия си поглед.

* * *

Всеки ден е малко по-горещо, Мам казва, че е невероятно за април.

После, вали. Тя казва, че може да е забавно да си купим два чадъра и да отидем в дъжда, който ще отскача от чадърите и няма да ни намокри изобщо, ама аз не смятам така.

На другия ден пак е сухо, та излизаме, има локви, ама не ме е страх от тях, сложил съм гъбените обувки и краката ми се наплискват през дупките, няма нищо.

С Мам сключваме сделка, ще опитаме всичко по веднъж, та да знаем какво ни харесва.

На мен вече ми харесва да ходя в парка с футболната топка и да храня патиците. Детската площадка вече много ми харесва, освен когато онова момче се пусна по пързалката след мен и ме ритна в гърба. Харесва ми Природонаучният музей, само дето динозаврите са просто умрели с кокали.

В банята чувам човекове да говорят на испански, ама Мам казва, че думата за него е китайски. Има стотици различни чужди начини да се говори, свят ми се завива.

Гледаме в друг музей, който е картини, малко като нашите шедьоври, дето идваха с овесените ядки, но много-много по-големи, също се вижда и лепкавото на боята. Харесва ми да се разхождам през цялата стая с тях, ама после има още много стаи и аз лягам на пейката, и мъжът в униформата се приближава с не приятелско лице и аз избягвам.

Додя идва в Независимия живот със суперско нещо за мен, колело, което пазели за Бронуин, но аз го получавам първи, защото съм по-голям. Има светещи лица в спиците на гумите. Трябва да нося каска и предпазители за колене и за китки, като карам в парка, ако взема да падна. Ама аз не падам, имам баланс, Додя казва, че ми е вродено. Третия път като ходим, Мам ми позволява да не нося предпазителите, а след няколко седмици ще махне и помощните колела, защото вече няма да ми трябват.

Мам намира концерт в парк, не нашия близкия парк, а един, закъдето трябва да вземем автобус. На мен ми харесва много да се возя в автобуса, гледаме върху различните космати глави на човековете по улицата. На концерта правилото е, че човековете с музиката могат да вдигат колкото шум искат, а на нас не ни е позволено да издадем нито звук, освен да пляскаме накрая.

Баба казва защо Мам не ме заведе в зоопарка, ама Мам казва, че няма да понесе решетките.

Ходим в две различни църкви. На мен ми харесва онази с разноцветните прозорци, ама органът е прекалено силен.

Ходим още и да гледаме пиеса, което е като възрастните се маскират и играят като деца, а всички други гледат. Тя е в друг парк и се нарича „Сън в лятна нощ“. Седя на тревата с пръсти в уста, за да не забравям да мълча. Няколко феи се бият за едно малко момче, казват супермного думи, дето сливат в едно. Понякога феите изчезват и човекове, целите в черно, разместват мебеловете.

— Както правехме ние в Стая — прошепвам на Мам, тя почти се разсмива.

После пък човековете около нас започват да викат „Малка фейо, де така?“ и „Всички приветствайте Титания“, аз се ядосвам и казвам шшт, после наистина им викам да мълчат. Мам ме дърпа за ръката чак докъдето са дърветата и ми казва, че това се нарича участие на публиката, че е позволено, случаят е специален.

Когато се прибираме у дома в Независимия живот, записваме всичко, което сме опитали, списъкът расте. После са нещата, които може да опитаме, когато сме по-смели: