Стая

Има малки точици по стъклата на полицейската кола, мисля, че е дъжд. Мам си дъвче палеца.

— Лоша идея — казвам аз и издърпвам ръката й.

— Аха. — Взема си палеца обратно и пак го гризе. — Ще ми се да беше мъртъв — почти шепне.

Знам за кого говори.

— Само че не в Рая — допълвам.

— Не, извън него.

— Чук-чук-чук, но той не може да влезе.

— Да.

— Ха-ха.

Две пожарникарски коли ни подминават със сирени.

— Баба казва, че има повече от него.

— Какво?

— Човекове като него, в света.

— О — казва Мам.

— Вярно ли е?

— Да. Но номерът е там, че по средата има дори повече хора.

— Къде?

Мам гледа през прозореца, ама не знам какво.

— Някъде между доброто и злото — казва тя. — По малко и от двете, залепени заедно.

Точиците по стъклото се сливат в малки реки.

Когато спираме, разбирам, че сме пристигнали, защото инспектор Оу казва: „Пристигнахме“. Не помня от коя къща излезе Мам в нощта на Голямото измъкване, всички къщи имат гаражи. Нито един не прилича на кой знае каква тайна.

Инспектор Оу казва:

— Трябваше да донеса чадъри.

— Само леко ръми — казва Мам. Излиза и протяга ръка към мен.

Не си откопчавам предпазния колан.

— Дъждът ще пада върху нас…

— Джак, да приключваме с това, защото друг път няма да дойда.

Щраквам го. Навеждам глава и си стискам очите наполовина затворени, Мам ме води. Дъждът е върху мен, лицето ми се мокри и якето, малко и ръцете. Не боли, само е странно.

Когато се приближаваме до вратата на къщата, знам, че е на Стария Ник, защото има жълта панделка, на която с черни букви пише: „Полиция. Не Преминавай!“. Голям стикер със страшно лице на вълк, на който пише „Внимание, Зло Куче“. Посочвам го, но Мам казва:

— Не е истинско.

А, да, измисленото куче, дето е имало пристъп в деня, в който Мам е била на деветнайсет.

Един мъж полиция, когото не познавам, отваря вратата вътре, Мам и инспектор Оу минават под жълтата панделка, аз трябва само малко да се наведа настрани.

Къщата има много стаи с всякакви неща като дебели кресла и най-големия Телевизор, който съм виждал. Ние обаче само минаваме, има друга врата отзад и после е трева. Дъждът още пада, ама очите ми са отворени.

— Петнайсет фута жив плет от всички страни — казва инспектор Оу на Мам, — съседите изобщо не са се усъмнили. — Човекът има право на лично пространство и прочее.

Има храсти и дупка с още жълта панделка наоколо. Спомням си нещо.

— Мам. Там ли е…?

Тя стои и гледа.

— Не мисля, че мога да го направя.

Ама аз отивам при дупката. Има кафяви неща в калта.

— Това червеи ли са? — питам инспектор Оу, гърдите ми туп-туп-тупкат.

— Просто корени от дървото.

— Къде е бебето?

Мам е до мен, издава звук.

— Изровихме я — отговаря инспектор Оу.

— Не исках да остава повече тук — казва Мам, а гласът й е съвсем дрезгав. Прочиства гърло и пита инспектор Оу: — Как намерихте къде…?

— Имаме сонди за почвено сканиране.

— Ще я погребем на по-добро място — обяснява ми Мам.

— Градината на Баба?

— Знаеш ли, можем… можем да превърнем костите й в пепел и да я разпръснем под хамака.

— Тя ще порасне ли пак да ми бъде сестра?

Мам клати глава. Лицето й е цялото на мокри ивици.

Върху мен има още дъжд. Не е като душ, по-меко е.

Мам се е обърнала, гледа сив навес в ъгъла на двора.

— Ето това е — казва тя.

— Кое?

— Стая.

— Да, бе.

— Това е, Джак, просто никога не си я виждал отвън.

Последваме инспектор Оу, стъпваме върху още жълта панделка.

— Забележете как основната тръба на климатика е скрита в тези храсти — казва тя на Мам. — А входът е отзад, извън всякакво полезрение.

Виждам сребрист метал, мисля, че е Врата, но от онази страна, дето никога не съм й виждал, вече е наполовина отворена.

— Да вляза ли с вас? — казва инспектор Оу.

— Не — викам аз.

— Добре.

— Само аз и Мам.

Само че Мам ми е пуснала ръката и се е навела, прави странен звук. Има нещо на тревата, на устата й, повръщано е, надушвам го. Пак ли е отровена?

— Мам, Мам…

— Добре съм — изтрива си устата с кърпичката, дето инспектор Оу й дава.

— Ако предпочитате…? — пита инспектор Оу.

— Не — казва Мам и пак ми хваща ръката. — Хайде.

Влизаме през Врата и всичко е не както трябва. По-малко от Стая е и по-празно, и мирише странно. Под е гол, това е, защото я няма Черга, тя ми е в гардероба в нашия Независим живот, забравих, че не може да е и тук едновременно. Креватчо е тук, ама няма чаршафи или Юрганчо отгоре. Люлящ е тук и Маса, и Мивка, и Вана, и Шкаф, но без чинии и вилици, и лъжици отгоре. Тук са и Скринчо, и Телевизор, и Бъни с пурпурната панделка, и Лавица, ама без нищо на нея, и столовете ни стоят сгънати, но са съвсем различни. Нищо нищо нищо не ми говори.

— Не мисля, че е тя — прошепвам на Мам.

— Напротив, тя е.

Гласовете ни звучат не като нас.

— Смалила ли се е?

— Не, винаги си е била такава.

Мобилният от спагети го няма, също и рисунката ми на октопод и шедьоврите, и всички играчки, и Форт, и Лабиринт. Поглеждам под Маса, ама я няма паяжината.

— Станало е по-тъмно.

— Ами денят е дъждовен. Може да светнеш — Мам посочва Лампа.