Стая

Додя слага всичките ни неща в багажника на бялата кола.

— Трябва да си подновя шофьорската книжка — казва Мам, докато Додя кара.

— Може да се окаже, че си поизгубила форма.

— О, аз във всичко съм я поизгубила — отговаря Мам.

Аз питам:

— Защо ти си изгубила…?

— Като Тенекиения човек — казва Мам през рамо. Вдига си лакътя и изскърцва. — Хей, Джак, някой ден ще си купим ли наша кола?

— Супер. Всъщност може би хеликоптер. Супервъртящ хеликоптер, дето ще е влак, кола и подводница.

— Ето на това му викам пътуване.

Минават часове часове часове в колата.

— Защо е толкова дълго? — питам аз.

— Защото е чак в другия край на града — казва Баба. — Буквално в съседния щат.

— Мамо…

Небето става тъмно.

Додя паркира, където му казва Мам. Има голям знак. „Жилищен Комплекс За Независим Живот“. Помага ни да си пренесем всичките кашони и торби в сградата, която е направена от кафяви тухли, само аз дърпам моята Дора на колелца. Влизаме в голяма врата с мъж, който се нарича портиер и се усмихва.

— Той заключва ли ни? — прошепвам аз на Мам.

— Не, просто не пуска други да влизат.

Има три жени и мъж, които се казват Помощен персонал, ние сме повече от добре дошли да натиснем звънеца винаги когато имаме нужда от помощ с каквото и да е, звънецът е като обаждане по телефона. Има много етажи и апартаменти на всеки, този на мен и на Мам е на номер шест. Дърпам я за ръкава и шепна:

— Пет.

— Какво?

— Може ли да сме на пет?

— Съжалявам, не можем да избираме — казва тя.

Когато асансьорът се затваря, Мам потреперва.

— Добре ли си? — пита Баба.

— Просто още нещо, с което се налага да свикна.

Мам трябва да натисне тайния код, за да накара асансьорът да се затресе. Става ми странно на корема, сякаш се издига. После вратите се отварят и вече сме на шестия, летели сме, без да знаем. Има малък капак, на който пише „Изгаряне На Отпадъци“, когато слагаме боклук в него, ще пада надолу-надолу и ще се вдига пушек. На вратите не са номера, а букви, нашата е „Б“, което значи, че живеем в „Шест Б“. Шест не е лошо число като девет, всъщност му е наопаки. Мам мушва ключа в дупката, а като го завърта, прави муцунка заради болната китка. Още не е напълно оправена.

— У дома — казва тя и отваря вратата.

Как у дома, като никога не съм бил тук?

Апартамент е като къща, ама целият сплескан. Има пет стаи, което е на късмет, едната е баня с вана, така че можем да си вземаме вана, не душ.

— Може ли да си вземем сега?

— Чакай първо да се настаним — отговаря Мам.

Печката прави пламъци като на Баба. Следващото до кухнята е всекидневната, в която има канапе и ниска маса, и суперголям Телевизор.

Баба е в кухнята и разопакова един кашон.

— Мляко, кифлички, не знам дали си започнала пак да пиеш кафе… Той обича онази закуска с буквите, миналия ден написа „вулкан“.

Мам слага ръка върху Баба и не й дава да се движи за минута.

— Благодаря ти.

— Да изтичам ли да купя още нещо?

— Не, мисля, че за всичко си се погрижила. Лека нощ, мамо.

Лицето на Баба е изкривено.

— Знаеш ли…

— Какво? — чака Мам. — Какво има?

— Аз също не съм забравила нито ден с теб.

Не казват нищо, така че аз отивам да изпробвам леглата, кое подскача повече. Докато правя салта, ги чувам да говорят много. Обикалям и отварям, и затварям всичко.

След като Баба си отиде в нейната къща, Мам ми показва как да слагам резето, то е като ключ, дето само ние отвътре можем да мушкаме или измушкаме.

В леглото си спомням, вдигам й тениската.

— А — казва Мам, — мисля, че вече няма.

— Да, бе, трябва да има.

— Ами работата с гърдите е там, че ако не пиеш от тях, те си мислят: „Добре, на никого вече не му трябва мляко, така че ще престанем да го правим“.

— Глупендери. Бас ловя, че ще намеря малко…

— Не — казва Мам и слага ръка помежду. — Съжалявам. Това вече свърши. Ела тук.

Гушкаме се силно. Гърдите й правят бум-бум в ухото ми, това й е сърцето.

Аз вдигам тениската.

— Джак…

Целувам дясната и казвам:

— Чао-чао. — Целувам лявата два пъти, защото винаги беше по-гъста. Мам ми държи главата толкова стегнато, че казвам: — Не мога да дишам — и тя пуска.

* * *

Лицето на Господ се вдига цялото бледовочервено в очите ми. Премигвам и правя светлината да идва и да си отива. Чакам, докато дишането на Мам се включи.

— Колко време ще останем тук в Независимия живот?

Прозява се.

— Колкото искаме.

Протяга се цялата.

— Ще останем една седмица, после ще видим.

Накъдрям й косата като въже.

— Може да отрежа и твоята и тогава пак ще сме еднакви.

Мам клати глава.

— Мисля да оставя моята дълга.

Като разопаковаме, има голям проблем, не мога да намеря Зъб.

Проверявам във всичките ми неща, а после навсякъде, ако съм го изпуснал снощи. Опитвам се да си спомня кога ми е бил в ръката или в устата. Снощи не е, ама май предишната вечер у Баба го смучех. Минава ми ужасна мисъл, може да съм го глътнал, без да искам, в съня си.

— Какво става с нещата, които ядем, ако не са храна?

Мам прибира чорапи в чекмеджето си.

— Като например?

Не мога да й кажа, че може да съм загубил частица от нея.

— Като камъче или нещо такова.

— А, ами то просто си преминава.