Стая

Тя ми намигва в огледалото.

— Изненада е само за теб.

Гледам през прозореца за нови неща. Момиче в инвалидна количка с облегната назад глава между две меки неща. Куче души дупето на друго куче, това е смешно. Има метална кутия за изпращане на поща. Найлонов плик се духа.

Мисля, че поспивам малко, ама не съм сигурен.

— Познай! — казва Додя и посочва.

— Захар?

— Пясък — казва той. — Загря ли?

— Не, студено ми е.

— Има предвид дали се досещаш къде сме? На едно място, където аз и дядо ти някога водехме майка ти и Пол, като бяха малки?

Гледам надалече.

— Планини?

— Пясъчни дюни. А между тях — синьото нещо?

— Небе.

— Ама отдолу. По-тъмното синьо на дъното.

Очите ми болят дори през тъмните очила.

— Морето! — извиква Баба.

Вървя зад тях по дървената пътека, нося кофата. Не е каквото си мислех, вятърът все ми вкарва мънички камъчета в очите. Баба разстила голяма черга с цветя, ще стане цялата пясъчна, ама тя казва, че няма нищо, одеяло за пикник е.

— Къде е пикникът?

— Още не е дошъл сезонът за това.

Доля пита защо не отидем при водата.

Аз имам пясък в обувките, едната пада.

— Това е добра идея — казва Додя. Сваля си и двете и си мушка вътре чорапите, увисва ги на връзките.

И аз си слагам чорапите в обувките. Пясъкът е влажен и странен по краката ми, има бодливи неща. Мам никога не ми е казвала, че плажът е такъв.

— Хайде — казва Додя, затичва се към морето.

Аз оставам отзад, защото напред има огромни издигащи се неща с бяло отгоре, те реват и се разбиват. Морето все не спира да ръмжи и е прекалено голямо, не трябва да сме там.

Връщам се при Баба на одеялото за пикник. Тя си мърда голите пръсти на краката, целите са сбръчкани.

Опитваме се да построим пясъчен замък, но този пясък не е какъвто трябва, все се срутва.

Додя се връща с навити нагоре крачоли, целият мокър.

— Не ти се цамбуркаше ли?

— Има много ако.

— Къде?

— В морето. Нашето ако отива през тръбите в морето, не искам да вървя в него.

Додя се смее.

— Майка ти не знае много за водопровода, а?

Искам да го ударя.

— Мам знае за всичко.

— Има нещо като голяма фабрика, където всички тръби от тоалетните ни изтичат. — Седнал е на одеялото с пясъчни крака. — Хората там събират всичкото ако и пречистват всяка капчица вода, докато стане хубава за пиене, после я пускат обратно в тръбите и тя пак тече от кранчетата ни.

— Тогава защо ходи в морето?

Той клати глава.

— Мисля, че морето е само от дъжд и сол.

— Някога опитвал ли си сълза? — пита Баба.

— Да.

— Е, тя е същата като морето.

Аз пак не искам да ходя в него, ако е от сълзи.

Ама се връщам близо до водата с Додя, за да търся съкровища. Намираме бяла черупка като охлюв, но когато си мушвам свития пръст вътре, той си е тръгнал.

— Задръж я — казва Додя.

— А какво ще стане, като се върне у дома?

— Ами не мисля, че щеше да я остави така насред нищото, ако му трябваше.

Може да го е изяла птица. Или лъв. Слагам черупката в джоба си и една розова, и една черна, и една дълга, и опасна, наречена черупка бръснач. Позволено ми е да си ги взема у дома, защото който свари, той товари.

Обядваме в заведение, което не означава, че трябва някой да ни заведе, можем да идем когато си поискаме. Аз си вземам BLT, дето е топъл сандвич от маруля и домат с парченца бекон, скрити вътре.

Докато караме към къщата, виждам детската площадка, но нещо не й е наред, люлките са от другата страна.

— О, Джак, тази е друга — казва Баба. — Такива има във всеки град.

Много от света изглежда е повторение.

* * *

— Норийн ми казва, че си се подстригал. — Гласът на Мам е съвсем тъничък по телефона.

— Да. Но силното ми си е още тук. — Седя под Черга с телефона, само в тъмното, за да се преструвам, че Мам е с мен. — Вече се къпя във ваната сам — казвам й аз. — Ходих на люлки и познавам парите и огъня, и уличните човекове, и имам два „Дилън Копача“, и съвест, и гъбени обувки.

— Иха!

— А, да, видях и морето, в него няма ако, измамила си ме.

— Толкова много въпроси задаваше — казва Мам. — А аз нямах за всичките отговор, налагаше се някои да си измислям.

Чувам й плачещия дъх.

— Мам, можеш ли да дойдеш тук довечера?

— Още не.

— Защо не?

— Все още се опитват да ми докарат дозата, опитват се да разберат какво ми трябва.

Аз, аз й трябвам. Не може ли да го разбере?

* * *

Искам да си изям моето пад таи с Опарена лъжица, но Баба казва, че е нехигиенично.

По-късно съм във всекидневната и сърфирам по каналите, това означава да гледам всичките планети бързо като сърфист, и си чувам името, не на истинско, а в Телевизор.

— … трябва да послушат Джак.

— В известен смисъл всички ние сме Джак — казва друг мъж, седнал до голямата маса.

— Очевидно — съгласява се друг.

И те ли се казват Джак, те някои от милиона ли са?

— Детето вътре в нас, затворено в нашата лична Стая, ръководство за начинаещи — казва друг от мъжете и кима.

Не мисля, че някога съм бил в тяхната стая.

— Но пък иронията е там, че при освобождаването се оказваме сами сред множеството…

— Замаяни от сетивното претоварване на модерността — казва първият.

— Постмодерността.

Има и една жена.