Стая

— Не можем да отречем обаче, че на едно символично ниво Джак е върховната жертва — казва тя, — зазидана в основите, за да успокои духовете.

Ъ?

— Бих казал по-скоро, че по-уместният архетип в този случай е Персей — роден от зазидана девица, пуснат по водата в дървена кутия, жертвата, която се връща като герой — казва един от мъжете.

— Разбира се, както всички знаем, Каспар Хаузер21 твърди, че е бил щастлив в тъмницата си, но може би е имал предвид, че през деветнайсети век Германия е била просто една по-голяма тъмница.

— Джак поне е имал телевизия.

Друг мъж се смее:

— Културата като сянка на стената на пещерата на Платон22.

Баба влиза и веднага го изключва недоволна.

— Беше за мен — казвам й аз.

— Онези там прекалено дълго са били в колеж.

— Мам казва, че аз трябва да отида в колеж.

Баба върти очи.

— Всичко с времето си. Сега жама и зъби.

Чете ми „Палавото зайче“, но тази вечер не ми харесва. Все си мисля дали майката зайка не е избягала и не се е скрила, та малкото зайче да не е можало да я намери.

* * *

Баба ще ми купува футболна топка, много е вълнуващо. Отивам и гледам пластмасов човек с черен гумен костюм и плавници, после виждам голяма купчина куфари всякакви цветове, розово и зелено, и синьо, после ескалатор. Стъпвам само за секунда, но не мога да се върна горе, запраща ме надолу надолу надолу и е най-якото нещо, а също и страшно, то е якашно, което е дума-сандвич, на Мам щеше да й хареса. В края трябва да скоча настрани, не знам как да се върна горе при Баба. Броя си зъбите пет пъти, един път ги изкарвам деветнайсет вместо двайсет. Навсякъде има знаци и все същото пише: „Остават само три седмици до Деня на майката, нима тя не заслужава най-доброто?“. Гледам чинии и печки, и столове, после съвсем се скапвам и лягам на едно легло.

Една жена казва, че не ми е позволено, така че ставам.

— Къде е майка ти, млади човече?

— Тя е в Клиниката, защото се опита да отиде в Рая рано. — Жената ме гледа и не разбира. — Аз съм бонзай.

— Какво си?

— Бяхме заключени, сега сме рап звезди.

— О, Бо… ти си онова момче! Момчето… Лорана — вика тя, — ела тук. Няма да повярваш. Това е онова момче, Джак, онова по телевизията, от бараката.

Влиза друга жена човек и клати глава.

— Онова от бараката е по-дребно и с вързана на опашка дълга коса, също и малко прегърбено.

— То е — казва тя, — кълна се, че е то.

— Няма начин — казва другата.

— … човече — казвам аз.

Тя се смее ли смее.

— Това е нереално. Ще ми дадеш ли автограф?

— Лорана, то сигурно не знае как да се подписва.

— Ще ти дам — съгласявам се аз, — аз мога да напиша всичко.

— Ти си страхотен — казва ми тя. — Нали е страхотен? — пита другата.

Единствената хартия са стари етикети от дрехи, пиша „ДЖАК“ на много от тях, та да могат жените да дадат и на приятелките си и в този момент притичва Баба с топка под мишница, никога не съм я виждал толкова бясна. Крещи на жените за „правилник при загубено дете“, накъсва автографите ми на парчета. Дръпва ме за ръката. Излизаме бързо от магазина и на вратата прави ааааии-аааиии, Баба пуска топката за футбол на килима.

В колата не ме поглежда в огледалото. Аз питам:

— Защо ти хвърли моята топка?

— Активира алармата — казва Баба, — защото не бях платила.

— Ти крадеше ли?

— Не, Джак — вика тя. — Тичах из сградата като побъркана да те търся. — После казва по-тихо: — Можеше да се е случило какво ли не.

— Като земетресение?

Баба ме гледа в малкото огледало.

— Някой непознат може да те грабне, Джак, за това говоря.

Непознат е не приятел, ама жените ми бяха новите приятели.

— Защо?

— Защото може да иска да си има собствено малко момченце, ясно?

— Не ми звучи ясно.

— Или дори да те нарани.

— За него ли говориш? — Стария Ник, но не мога да го кажа.

— Не, той не може да излезе от затвора, но някой друг като него — казва Баба.

Не знаех, че има друг като него в света.

— Може ли вече да се върнеш и да ми вземеш топката? — питам аз.

Тя запалва двигателя и ни изкарва толкова бързо от паркинга, че гумите свирят.

В колата аз се ядосвам повече и повече.

Връщаме се в къщата и аз слагам всичко в чантата си на Дора, само дето обувките не се побират, та ги изхвърлям на боклука и навивам Черга, и я влача надолу по стълбите зад мен.

Баба влиза в коридора.

— Изми ли си ръцете?

— Връщам се в Клиниката — крещя й аз — и ти не можеш да ме спреш, защото си, защото си непознат!

— Джак — казва тя, — върни тази миризлива черга където си беше.

— Ти си миризлива — изревавам аз.

Баба си притиска гърдите.

— Лео — казва през рамо, — кълна се, не издържам вече…

Додя се качва по стълбите и ме вдига.

Изпускам Черга. Додя изритва чантата ми на Дора от пътя. Носи ме, аз пищя и го удрям, защото е позволено, случаят е специален, мога дори да го убия, убивам го пак и пак…

— Лео — реве Баба долу, — Лео…

Трам-та-та, ще ме разкъса на парчета, ще ме увие в Черга и ще ме погребе и червеи пълзят навътре, червеи пълзят навън…

Додя ме хвърля на надуваемото, ама не боли.

Сяда му накрая, така че се повдигам като от вълна. Още плача и треперя, и сополът ми се намазва на чаршафа.