Стая

Спирам да плача. Опипвам под надуваемото за Зъб, слагам го в устата и смуча силно. Той вече на нищо няма вкус.

Ръката на Додя е на чаршафа до мен, има косми на пръстите.

Очите му чакат моите.

— Всичко е наред, минало-заминало?

Аз премествам Зъб на венеца си.

— Какво?

— Искаш ли да ядем пай на канапето и да гледаме мача?

— Добре.

* * *

Вдигам клонките, паднали от дърветата, дори огромните и тежките. Аз и Баба ги връзваме на снопове с връв, за да ги вземе общината.

— Как общината ще…?

— Става дума за хората от общинската управа, онези, на които това им е работата.

Като порасна, работата ми ще е великан, не човекоядец, а такъв, дето например хваща децата, паднали в морето, и ги връща обратно на сушата.

— Тревога, глухарче! — крещя аз. Баба го изважда с лопатката, та да може тревата да расте, понеже няма място за всичко.

Когато сме вече изморени, отиваме в хамака, дори и Баба.

— Едно време седях така с майка ти, когато беше бебе.

— Давала ли си й да бозка?

— Какво да бозка?

— От гърдите ти.

Баба поклаща глава.

— Играеше си с пръстите ми и ги кривеше, докато сучеше от бутилката.

— Къде й е майката с корема?

— Ма… о, знаеш и за нея? Боя се, че нямам представа.

— Тя има ли си друго бебе?

Баба не казва нищо. После казва:

— Хубава мисъл.

* * *

Рисувам на кухненската маса със старата престилка на Баба, на която има крокодил и „Ядох алигатор при реката“. Не правя истински рисунки, само цапаници и ивици, и спирали, използвам всички цветове, дори ги смесвам в локвички. Харесва ми да направя мокро място, после да сгъна хартията, както ми показа Баба така, че като я разгъна, е пеперуда.

Мам е на прозореца.

Червеното се разлива. Опитвам се да го забърша, ама ми е по целия крак и на пода. Лицето на Мам вече не е там, тичам до прозореца, ама нея я няма. Въобразих ли си? Оставил съм червено на прозореца и на масата, и на плота.

— Бабо? — крещя. — Бабо?

После Мам е точно зад мен.

Тичам почти в нея. Тя тръгва да ме прегръща, ама аз казвам:

— Не, целият съм в боядисвано.

Тя се смее, развързва ми престилката и я хвърля на масата. Гушка ме здраво навсякъде, ама аз си държа лепкавите ръце на един фут разстояние.

— За малко да не те позная — казва ми тя в главата.

— Защо за малко да не…

— Сигурно заради косата.

— Виж, имам още малко дълга, ама е в гривна и все се закачова на разни неща.

— Ще ми я подариш ли?

— Разбира се.

Гривната се нацапва с малко боя, докато се измъква от китката ми. Мам я слага на своята. Изглежда различно, ама не знам как.

— Извинявай, че те начервих на ръката.

— Пере се — влиза Баба и казва.

— Не си му казала, че ще дойда? — пита Мам и я целува.

— Реших, че така е най-добре, в случай на нещо непредвидено.

— Няма нищо непредвидено.

— Радвам се да го чуя — Баба си бърше очите и започва да чисти боята. — Така, Джак спи на надуваем матрак в нашата спалня, но мога да ти приготвя легло на канапето…

— Всъщност най-добре да тръгваме.

Баба замръзва за секунда.

— Няма ли поне за вечеря да останете?

— Разбира се — казва Мам.

Додя прави свински пържоли с ризото, не ми харесват парчетата с кокал, но изяждам всичкия ориз и остъргвам соса с вилица. Додя си открадва малко от свинското ми.

— „Крадльо, не кради!“

Той изстенва:

— Да му се не види!

Баба ми показва тежка книга с деца, пълна с Мам и Пол като малки. Старая се да повярвам, после виждам снимка с момичето на плажа, онзи, на който Баба и Додя ме заведоха, и лицето й е точно същото на Мам. Показвам на Мам.

— Да, това съм аз — казва тя и отгръща страницата. Има една на Пол, който маха от прозорец в гигантски банан, който е всъщност статуя, също и една на двамата как ядат сладолед на фунийки с Дядо, ама той изглежда различно и Баба — също, на снимката е с тъмна коса.

— Къде има на хамака?

— През цялото време бяхме в него, така че сигурно никой не се е сетил да ни снима — се сеща Мам.

— Сигурно е ужасно да нямаш нито една — казва й Баба.

— Какво да нямаш?

— Снимки на Джак като бебе и като е прохождал. Така де, за спомен.

Лицето на Мам е цялото празно.

— Не съм забравила нито ден. — Поглежда си часовника, не знаех, че си има, той е с остри стрелки.

— По кое време те очакват в клиниката? — пита Додя.

Тя клати глава.

— Приключих с това. — Изважда нещо от джоба си и го размахва, ключ на държател. — Познай, Джак, двамата си имаме наш собствен апартамент.

Баба й казва другото име.

— Мислиш ли, че е добра идея?

— Идеята беше моя. Всичко е наред, мамо. Там има съветници по всяко време на денонощието.

— Но ти дори преди не си живяла извън дома…

Мам гледа Баба, гледа я и Додя. Той започва да се смее бурно.

— Не е смешно — казва Баба и го удря по гърдите. — Знае за какво говоря.

Мам ме води горе да ми събере нещата.

— Затвори очи — моля я, — има изненади. — Водя я в спалнята. — Та-дааа! — Чакам. — Това е Черга и много от нещата ни, полицията ни ги върна.

— Така изглежда — казва Мам.

— Виж, Джип и Дистанционно…

— Нека не влачим с нас счупени вещи — казва тя, — вземи само каквото наистина ти трябва и го сложи в новата си чанта на Дора.

— Всичкото ми трябва.

Мам изпуска въздух.

— Както искаш.

Как искам?

— Има кашоните, дето всичко дойде в тях.

— Казах добре.