Стейкман

— Отрежи я! С удоволствие я давам за щастието да ме обичаш.

— Докога трябва да останеш тази вечер при майка Смоли?

— До десет часа. После съм свободна.

— Тогава се погрижи след този час къщата да е отворена и се постарай да се облечеш, за да не се налага да те чакам. От вчера при вас живее някой си мистър Клаузен, нали?

— Да, един много хубав, а също и мил джентълмен.

— Ах, както виждам, вече е крайно време да те отведа от тук! Ти и него ли трябвада обслужваш?

— Да. Господарка! а ми повери и неговите стаи. Даде ми и един специален ключ за тях, за да мога, докато отсъства, да си върша там работата.

— Погрижи се да оставиш ей тук ключа, за да го намеря, когато дойда.

— Защо? Нима трябва да влизаш в тези стаи? — наивно и нищо неподозираща, го попита тя.

— Да. От тях може да се гледа насреща към Олбърсови, а преди да си тръгна оттук, трябва да наблюдавам някои неща.

А сега довиждане, Сара, и изпълни съвсем точно всичко, каквото ти казах!

След една продължителна прегръдка той се спусна по стълбите, оставяйки в стаята й пелерината си. Само след ми-нзпга-две се озова в гостната стая ла банкера. Тъй като беше пристигнал пръв от всички поканени, той завари Марга съвсем сама.

— Good evening1, мис! Мастър Олбърс ми позволи да прекарам във вашата компания последната вечер, която ми е отредено да остана в Стентън. Дали имам правото да си въобразя, че присъствието ми няма да ви е съвсем неприятно?

— Да си въобразяваш нещо е твърде лоша привичка, сър, а моята съвест никога не ми е позволявала да я одобрявам и насърчавам.

Той захапа връхчето на мустака си, а после отговори:

— Всеки човек живее само с онова, което си въобразява. Щастлив е само този, който използва дадения миг. А сегашният миг е един от най-хубавите през целия ми живот и не бива да го пропусна да си отлети ей така, без да съм ви го признал.

Влизането на баща й спести на Марга отговора. А заедно с него се появиха Клаузени Съмърланд. Поетът не беше споменал пред своя приятел нищо за Уилсън. Надяваше се, че поведението на Тим ще му покаже дали подозренията му са оправдани, или не.

Траперът бързо се приближи до девойката и с неподправена сърдечност й стисна ръката.

— Ето ме пак, мис, и ако не съм ви добре дошъл, можете спокойно да ме изгоните, без да ви се разсърдя!

— Останете, останете, драги мистър Съмърланд! С голямо удоволствие ви виждам сред нас. Тя подаде ръка и на Клаузен.

— Казвам ви сърдечно добре дошъл, сър, без никакво ласкателство или красиви фрази!

Той понечи да се наведе към нежните й пръсти, за да ги допре до устните си, но така и не изпълни намерението си, защото тъкмо тогава до него се разнесоха думи, които не бяха особено благопристойни и подходящи за обществото, където се намираха.

— Zounds2! Мътните го взели! Кой е пък този? — чу се гласът на Тим Съмърланд, който се беше обърнал към Уилсън и при вида му, кажи-речи, неволно изпусна тези възклицания. — Мистър Клаузен, бъди така добър и погледни лицето на този човек! Познаваш ли го?

— Кой е той, Тим?

— Нека на място да ме насекат на парчета и осолят, ако това не е онзи стейкман, който ни нападна и комуто по-късно ти цепна челото с томахока си! Мистър Олбърс, какво търси този човек при вас?

Уилсън изпревари отговора на банкера:

— Тоя тип побъркан ли е? — прогърмя гласът му. — Още една такава дума и ще се погрижа да му навлекат усмирителна риза!

— Или на теб ще сложат белезници! — отвърна му траперът със същия тон. — Ако те бях открил на някое друго място, само след пет минути щеше да си в ръцете на шерифа!

— Ами давай, не се стеснявай! Макар да съм поканен тук от мастър Олбърс, ще ти дам на теб да видиш един шериф! На ти!

Марга извика от уплаха, а банкерът се сви в един от ъглите на стаята. Уилсън вдигна ръка. Готов за път, той вече носеше оръжията си. В десния му юмрук проблесна остриетона нож, докато лявата му ръка бързо бръкна във вътрешния джоб, за да извади револвера. Но в следващия миг Клаузен се озова зад) гърба му, хвана го през кръста, вдигна го и с такава сила го хвърли срещу вратата, че тя с трясък се отвори и негодникът^ падна в коридора. Преди някой да успее да се приближи до него, Уилсън скочи на крака и побърза да слезе по стъпалата.

Никой не се и опита да го преследва. Марга лежеше на канапето, а Клаузен бе коленичил до нея. Банкерът трепереше като лист и се беше вкопчил в облегалото на един стол. Тим Съмърланд се втурна към масата, където стоеше гарафата с вода. Безпокойството му за милата хубава мис беше по-голя-мо и по-силно от желанието да залови своя неприятел.

— Мистър Съмърланд, какво направихте! — завайка се Олбърс. — Ама такова подозрение наистина е цяло безумие!

Той не получи никакъв отговор. Двамата мъже бяха твърде заети с Марга, за да обърнат внимание на думите му. Най-сетне девойката отвори очи. Иначе тя не изпадаше тъй лесно в несвяст. От какво ли беше изгубила съзнание? Съвсем неволно самата тя скоро даде отговор на този въпрос. Погледът й падна върху Клаузен.

— Вие сте жив, а не ви ли рани?