Стейкман

— Въпреки това вашата собствена безопасност ви е повелявала да скриете трупа му, ама не сте го направили. Завлекли са го при граф Ернано, където е признал всичко. Не знам дали по-късно е умрял от раната си, или все още е жив и е в затвора. А и няма как да се погрижа за него, понеже ми се налага незабавно да изчезна. Благодаря ви за помощта, дойде съвсем навреме!

— Къде ще отидеш?

— Ще се махна от тази страна!

— Сигурно първо ще минеш през Вера Крус, нали? Сеньор, не тръгвай по най-краткия път, а заобиколи през Халапа. Така е по-безопасно. И стигнеш ли там, потърси веднага моя братовчед Салдано. Той има кръчма на пристанището, знае всичко за занаята ни и може да ти помогне всячески.

— Ще го потърся.

Уилсън се приближи до коня на подофицера и отвори кобурите на седлото. Вътре намери както документите по задържането си, тъй и кесията си и всички останали предмети, които му бяха взели.

— Така, ето че пак си върнах нещата! Парите все ще ми стигнат за из път, а тези хубави листове ще трябва да изчезнат.

Един от бандитите му даде огънче. Документите пламнаха и изгоряха. После той яхна коня на подофицера и каза:

— Сбогом, сеньори! Продължавайте и занапред да правите добри удари! Само че мен повече няма да ме видите!

Той дръпна юздите, смуши жребеца и полетя в галоп. Още от по-рано тези местности му бяха познати и нямаше опасност да се заблуди.

5. НАКАЗАНИЕТО

Доблестният Франческо Салдано беше един изключително набожен човек — поне според собственото си убеждение. Умееше да приказва тъй богобоязливо, сякаш се беше учил да говори в монастерио1 Сан Хосепо в Гуадалахара. Впрочем в целия Вера Крус той беше известен като страшен скъперник, който не пропуска и най-малката възможност да издуе кесията си още повече.

Вече се свечеряваше. В много кисело настроение, Салдано стоеше до прозореца и гледаше към площада на пристанището. В кръчмата му нямаше нито един посетител, а и навън не се мяркаше жив човек.

— Днес е такова мъртвило при мен, каквото рядко съм виждал, макар за моряците да е точно обратното — промърмори под нос, — отливът настъпи, духа югозападен вятър и всичко, което има платна, е решило да използва този изгоден случай, за да напусне пристанището. Че кой ли ще намери време да дойде при Франческо Салдано, който стои и чака посетители тъй, както гладният паяк дебне мухите! Изглежда, даже и „Юниън“, хвърлил наскоро котва, се кани да отплава в открито море, макар че още не съм сварил да им намеря някой заместник за избягалия моряк от екипажа им. Капитанът му натовари стока много по-бързо, отколкото сам предполагаше.

В този момент отвън се разнесе конски тропот и само броени минути след това в стаята влезе някакъв непознат човек, който попита:

— Търся Франческо Салдано. Тук ли е?

— Аз съм, сеньор. Но я ми кажете, да не би да не сте запознат с хубавия обичай да поздравявате хората?

— По дяволите вашите обичаи! Поздравявам когато имам време и настроение, а тъкмо сега ми липсват и двете.

— Принуден съм строго да ви предупредя, че не съм свикнал да слушам подобни богохулни думи. Моят дом не е свърталище за хулители. По-добре се помолете на Бога.

— Вие се молете колкото щете, но мен ме оставете на мира!

Впрочем, ако толкова много ви се иска някой да ви поздрави, ще го направя от името на вашия брат, който ме изпраща при вас.

— Кой, Мигел ли? — попита кръчмарят полувисоко. — Сделки ли имате с него?

— Да. Сега търся някой удобен случай да замина оттук възможно най-бързо.

— А-а… хмм! Значи вече ви пари под краката, а? Струва ми се, че сте попаднали тъкмо на човека, който ви трябва. Какво ще пиете, сеньор?

— Всичко пия. Донесете ми няколко глътки каквото и да е. Вземете си чаша и за вас!

Салдано се завтече към тезгяха, донесе една бутилка с две чаши и седна срещу своя гост.

— По-добре стана, че в момента нямам други посетители — поде той, като напълни чашите. — Каква работа си имахте с Мигел?

— Да не говорим за това, драги! Познавате ли алкалда на Морелия?

Салдано ококори очи.

— Аха, тъй ли било? Хмм, тогава можете да разчитате на мен! Значи искате колкото е възможно по-бързо да заминете оттук. А в каква посока, сеньор?

— За Ню Орлиънс.

— Днес и утре няма да стане. Но има една великолепна възможност да отпътувате за Галвестън. Оттам нататък никак не е трудно да намерите кораб.

— Съгласен! Само че за мен е много важно да е колкото може по-бързо и… разберете ме добре, Салдано, да се измъкна без обичайните досадни формалности!

— Сеньор, това е трудна работа, а без нещичко от този род — тук той придружи думите си с известната пантомима, означаваща броене на пари — дори и съвсем невъзможна.

— Естествено! Но случайно в джоба си имам три рядко красиви златни късчета, които винаги нося със себе си. Ето, вижте ги! Достатъчни ли са?

Кръчмарят взе трите необичайно големи нъгитси, претегли ги внимателно на дланта си и отвърна:

— Да, достатъчни са.

— Ами тогава…

— Ако искате да заминете без досадни формалности, разбира се, не бива да тръгвате като обикновен пътник, а… хмм, разбирате ли нещо от мореплаване?

— По-рано често обикалях моретата.