Стейкман

— Тъй, тъй, е, това е нещо друго. Ще ви взема на борда. Идете при боцмана и му го кажете, а после се споразумейте с него за заплащането! Аз ще сляза на сушата за около четвърт час и после веднага вдигаме котва.

Той му обърна гръб и се отправи към каютата си.

— Това е Уилсън! — промърмори Уилямс на себе си. — Цялата му външност, белегът, индианецът, който уж го ранил, всичко съвпада. Принуден е бил да избяга, кани се да отиде на някое безопасно място под сегашната си маска и е ходил при Салдано, който му е помогнал да се сдобие с тези документи. Как ли да постъпя? Да го предам на тукашните власти? Не. Но ще е чудесен номер, ако някак си можех да го закарам в Стентън! Няма как да чакам, докато дойде Клаузен. Товарът е вече в трюма и трябва да тръгвам. Не бива да го оставя да слезе в Галвестън, понеже трябва да бъде предаден само на правосъдието на Съединените щати. Да, така става, ще го сваля на някой от пустите острови в устието на Мисисипи и ще уведомя Клаузен, за да го прибере оттам. Вярно, ще се наложи малко да заобиколя, но ако избера най-западния остров, няма да се отклоня кой знае колко много. Същевременно онзи остров е толкова встрани от морския път, че няма никаква опасност да го вземе някой кораб, а и Клаузен ще го намери лесно.

Той седна на масата, написа няколко реда до Клаузен и побърза да слезе на брега, за да предаде собственоръчно писмото в митницата. Щом се върна на борда, веднага нареди да приберат котвата и да вдигнат платната. „Юниън“ отплава в открито море.

Чудесното време се задържа дълго. Вятърът беше попътен и бригът плаваше толкова бързо, че скоро стигнаха до географската ширина на Галвестън. Тогава Уилямс се приближи до боцмана и го попита:

— Как ти се харесва новият ни човек, Холбърн? Преди да отговори, боцманът прехвърли няколко пъти насам-натам в устата си тютюна за дъвкане.

— Той ли, сър? Може би по-рано е плавал някой път по море, но сега не е във форма.

— Да, личи си. А иначе?

— Иначе ли? Всъщност не ме засяга, но в този тип не бих могъл да се влюбя. Има лош поглед.

— Тогава дръж курса малко повече към подветрената страна. Ще го сваля от кораба.

— Ще го свалиш ли, сър? Но къде?

— На западния нанос в Мисисипи.

— Хмм, сър, нямам право да те питам защо постъпваш така, но мисля, че подобна стъпка се предприема само след бунтове на борда.

— Така е, но въпреки това имам една причина, която напълно ме оправдава. Нали познаваш мистър Клаузен и мистър Съмърланд, които пътуваха с нашия кораб, преследвайки някакъв бандит и убиец?

— Ай, ай, сър? Добре ги помня.

— Е, този негодник им е избягал и е на борда ни, като се представя за Франк Холбърн от Уилмингтън.

— Мътните го взели, сър, истина ли е?

— Абсолютно съм сигурен и с няколко реда подканих мистър Клаузен да дойде да го вземе от западния остров.

— Наистина това е нещо друго. Този човек ще си получи заслуженото и аз ще отклоня кораба на няколко румба от вятъра.

„Юниън“ изви нос на изток. Привечер видяха дълга тясна ивица. Това беше образуваният от наноси остров на Мисисипи, който беше избран от Уилямс. Той нареди да извикат при него Уилсън.

— Франк Холбърн, приготви се за слизане на сушата!

— Че какво ще правя на сушата, кептън?

— Ще ме придружаваш.

Капитанът искаше да уреди цялата работа без излишен шум и разправии. Заповяда да свалят в лодката буренце с вода и храна, а после двамата с Холбърн се спуснаха в малкия плавателен съд, „Юниън“ беше легнал на дрейф. Лодката се отблъсна и пое към острова. Докато гребяха, Уилямс обясни:

— Необходимо ни е да направим тук малък склад с провизии. Аз ще задържам лодката, а ти занеси нещата на сушата!

Щом спряха на брега, Холбърн свали буренцето, а после се върна да вземе и чувалчето със сухари. Той не подозираше нищо за намеренията на капитана и когато пак се върна, много се учуди, че Уилямс отблъсна лодката и загреба към кораба.

— Кептън, не трябва ли да занесем нещата на по-сигурно място?

— Не, защото складът е само за теб, мистър Уилсън. Нямам нужда от бандити и убийци на борда си. Затова оставаш тук! Гуд бай!

При тези думи Уилсън се олюля и залитна една-две крачки назад. Не беше способен да издаде никакъв звук, а когато от треперещите му устни се отрони първият вик за помощ, лодката беше вече толкова далеч, че капитанът нищо не можа да чуе. Тогава негодникът сви юмруци и ги размаха заплашително. Проклятията и ругатните, отправени към кораба, замряха в безкрайната пустош, където трябваше да остане като единственото живо човешко същество…

Пощенската кола от столицата Мексико пристигна във Вера Крус. Освен няколкото местни жители от нея слязоха Клаузен, Съмърланд и Сара.

— Слава Богу — каза Съмърланд, — че най-сетне се отървахме от този злощастен сандък. Вече никой не може да ме накара да се кача в такъв ужасен Ноев ковчег! Това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че шапката ми е на главата! А сега накъде, сър?