Стейкман

— Дрехите ви издават, че сте моряк. Как попаднахте на този остров?

— Плавах с бързия платноход „Айова“ от Хавана за Галвестън. При последната буря корабът ни се натъкна на скала и потъна. Аз съм единственият човек, който се спаси на този остров.

— Ами кой спаси буренцето с вода и храната, които са видели при вас?

Уилсън не успя съвсем да скрие смущението си.

— Водата ги изхвърли на брега.

— Много добре, драги! Човек направо да ви ожали, че сте бил принуден да издържите тук толкова дълго време. Последната буря беше преди две седмици. Как се казва капитанът на „Айова“?

— Смит.

— Дали не се заблуждавате? Струва ми се, че вашият кораб е бил „Юниън“, а капитанът се е казвал Уилямс, нали?

Уплаха скова езика на Уилсън.

— „Юниън“ не ще и да чуе за някой си Франк Холбърн от Уилмингтън. Случайно да го познавате?

— Не, сър. Казвам ви истината. Дайте ми едно място на вашия параход до Ню Орлиънс. В замяна ще работя на борда колкото сили имам!

— Ще получите място, но какво, ще видим! А сега вървете! Уилсън се отправи към предната палуба. Дали действително се беше спасил или може би на борда на „Манхатън“ го заплашваше още по-голяма опасност, отколкото на самотния остров в устието на Мисисипи? Тъкмо се канеше да се приближи до боцмана, за да поиска някаква работа, когато почувства на рамото си нечия ръка. Обърна се, извика от уплаха и отскочи крачка назад.

— Съмърланд!

— Да, наистина е Тим Съмърланд, многоуважаеми мистър Уилсън, Молес, Холбърн, Хелуърт или както още се казваш! Защо отпътува така бързо от Мексико? Е, вместо теб ние получихме онези „грантс“ — цели десет левги земя, и то като благодарност за това, че спасихме графа.

— Десет…

Думата заседна в гърлото на Уилсън, понеже тъкмо в този миг погледът му попадна на Клаузен, който се приближаваше заедно с капитана. Няколко яки моряци вървяха подир тях.

— Мистър Клаузен, този ли е вашият човек? — попита капитанът.

— Да.

— Тогава хванете го, момчета!

Моряците се приближиха. Уилсън разбра, че всичко е загубено. Вцепенението му го напусна. Грабвайки един прът от палубата, той се нахвърли върху Клаузен и замахна да го удари.

— Върви по дяволите, подлецо!…

Но ръката му изпусна пръта, с длан той притисна гърдите си, завъртя се веднъж около себе си, като се мъчеше да държи главата си високо изправена, и най-сетне рухна на земята. Тим Съмърланд бързо беше извадил ножа си и го беше забил отстрани между ребрата му.

— Това му стига, сър! Избих му от главата мисълта да ти налита с прът в ръката!

Клаузен се наведе над падналия човек.

— Добър удар, Тим, право в сърцето! Мъртъв е! Искате ли и вие да се убедите, сър?

Капитанът също прегледа раната.

— Мъртъв е. Оставете го да лежи, докато изстине, а после ще го хвърлим на рибите. Сър, ще ви издам смъртен акт, за да можете да докажете в Стентън, че този тип не представлява вече опасност за почтените хора.

Един час по-късно изхвърлиха трупа през борда без обичайните формалности. Намираха се вече в жълтите речни води и при шума от падналото тяло към парахода бързо се стрелнаха няколко крокодила, за да изпълнят службата си на гробари.

Плаването по реката премина успешно. При устието на Арканзас тримата пътници напуснаха „Манхатън“ и завършиха пътуването си на борда на един по-малък параход. Вече беше късно вечерта, когато пристигнаха в Стентън.

През цялото време Сара показваше най-дълбоко разкаяние, тъй че Клаузен реши да се застъпи за нея пред майка Смоли. Тя стоеше облегната на релинга и очите й бяха пълни със сълзи.

— И къде да отида сега, милорд Клаузен? — попита тя и се разрида. — Мистрес Смоли сигурно няма да иска да ме види повече.

— Тя ще ти прости, Сара, както и аз отдавна съм ти простил. Няма да се мяркаш пред очите й, докато не съм разговарял с нея.

В този момент се появи Тим Съмърланд. Той мъкнеше целия багаж на тримата и пъшкаше под тежестта му.

— Сър, побързай най-сетне да стъпим на сушата! Вече всичко живо слезе, а ние си стоим ей така, сякаш смятаме да обиколим с различни параходи земята още поне три пъти. Едно плаване по море ми стига за цял живот. Никога повече! В това съм толкова сигурен, колкото съм сигурен, че шапката ми е на главата! Полумъртъв съм от толкова много вода!

Къщата на адвоката се намираше близо до реката. Съмърланд спря пред нея и попита:

— Е, сър, ще влезеш с мен вътре, нали?

— Днес не, Тим. Ще дойда утре да те посетя. Засега задръж нещата ми при тебе. Ще изпратя човек да ги вземе.

Той продължи със Сара нататък. Печатницата, покрай която минаваше пътят им, беше осветена. Беше приготвил една изненада за Марга и влезе вътре, за да предаде едно стихотворение за сутрешния вестник. Веднага го приеха за печат.

Както показваха тъмните прозорци, в дома на банкера всички си бяха легнали, но при майка Смоли все още светеше.

— Аз няма да вляза, сър, страхувам се! — обади се Сара.

— Тогава почакай в коридора, докато те извикаме! Той дръпна звънеца. На прага на вратата се появи самата майка Смоли.

— Кой…? Небеса, сър, вие? Възможно ли е?

От радост и изненада за малко ръката й да изпусне газеничето.