Стейкман

— Ще съумеете ли няколко дни да играете ролята на моряк?

— Ако е само това — като нищо!

— Тогава нямате проблеми, сеньор! Вижте, ей там насреща лежи на котва „Юниън“, бриг на Съединените щати с капитан Уилямс, много свестен мъж, на когото офейка един човек от екипажа. Само след час той излиза в открито море. Желаете ли да тръгнете с него?

— Естествено. А къде отива?

— Крайната му цел е Галвестън, нали вече ви казах!

— Добре! Но тези дрехи… ами документи?

— Хмм, да. Трудна работа. Е, тук имам едни стари моряшки дрехи, които ще ви предложа от състрадание, сеньор, но ако срещу тях ми дадете вашето облекло и прибавите някоя и друга пара.

— Ето, вземете!

Уилсън побутна към него една монета. Салдано я прибра и каза:

— Твърде малко е, сеньор, но небето ще ме възнагради за онова, което правя за вас. Елате!

Той го заведе до едно малко помещение, преградено с дъски, по чиито стени висяха както най-различни дрехи, така и други предмети, необходими на Салдано за неговата работа.

— Ето ви риза, панталони, жакет, чорапи, ботуши и непромокаема моряшка шапка. Преоблечете се и после пак елате в стаята за посетители!

Самият той се върна и със самодоволна усмивка седна на мястото си пред бутилката, която побърза да изпразни. Не след дълго влезе и Уилсън. Дрехите не бяха за неговата фигура, а още по-малко подхождаха на лицето и на стойката му.

— Великолепно, чудесно, прекрасно ви отиват, сеньор — подсмихна се Салдано. — И най-опитният моряк ще си помисли, че още от най-млади години не сте се разделяли с морето!

— Ами документите?

— Хмм, там вече наистина работата е лоша! Самият аз не притежавам такива, иначе по стара благодетелна привичка бих ви ги подарил с най-голямо удоволствие, защото просто нося самарянска душа, която не може да живее без милосърдие. Но наскоро един морски вълк ми остави тук документите си и в крайна сметка ще поема риска да ви ги дам за временно ползване, ако ми обещаете да ги върнете.

— За кога ще ви трябват?

— След две седмици… а може би и след също толкова години, ако нямате друга възможност. Но човекът сигурно ще иска някаква сума, за да ви ги заеме.

— Приблизително колко?

— Отправили сте се на север и ще трябва да се съобразите с тамошния курс. Три фунта е евтина цена, сигурно и сам ще го признаете!

— Салдано, въпреки набожността си, вие сте мошеник и половина!

— Добре, тогава ще постъпвам като такъв и ще ви предоставя документите само срещу пет фунта. Побързайте да ги вземете, сеньор, иначе цената им ще продължи да се покачва!

— Давам ви три!

— Пет и нито пени по-малко!

— Ето ви парите и вървете по дяволите!

— Благодаря, сеньор! Но нали виждате, че бутилката е празна. Ще трябва да донеса още една, за да пием за щастливото ви плаване. Две бутилки правят точно три долара!

— Ето ви ги и тях! Пийте с когото си щете, но само не и с мен!

— Нямам нищо против. Неблагодарност шества по света, но вярващият трябва да е снизходителен!

Той донесе документите. Уилсън ги прегледа.

— Ще свършат работа. Но какво ще каже капитанът?

— Ще ви наеме само ако му занесете няколко реда от мен.

— Напишете ги!

— Тази работа не е тъй лесна, сеньор! Колко време, труд, усилия и пари ми струваше да изуча туй изкуство! Ще ми дадете ли още един долар?

— И това ли още! Ето, вземете, но не ми искайте повече нито пара, защото тогава ще ви покажа, че юмрукът ми е по-корав от милосърдната ви кратуна!

— Удари ли ти някой плесница по дясната буза, обърни се да те удари и по лявата, казва Библията. Моята съвест ми повелява да ви простя ругателствата. Веднага ще напиша бележката!

Измина доста време, докато той изписа малкото думи върху лист хартия.

— Така, ето ви бележката, сеньор! А сега вървете по-скоро, защото иначе „Юниън“ ще вземе да вдигне платна и ще го изпуснете.

Уилсън си тръгна. Остави коня където си беше, пред вратата, понеже не му се губеше скъпоценно време в пазарлъци, които и бездруго щяха да изкопчат от кръчмаря само някоя незначителна сума. Скочи в една лодка и нареди на лодкаря да гребе към брига. Щом стигнаха до кораба, с ловкостта на опитен моряк се изкатери по спуснатото въже на борда и скоро почтително застана пред Уилямс, когото му посочиха като капитан.

— Извинете, кептън, трябва да ви предам тази бележка! Уилямс прочете редовете и хвърли изпитателен поглед към изправилия се пред него човек. Щом забеляза белега на челото му, в него незабавно се породи едно твърде лесно обяснимо подозрение.

— Документите ви!

След като ги получи, той внимателно ги прегледа.

— Значи Франк Холбърн от Уилмингтън! Документите са редовни, но ми се струва, че не отговарят съвсем на вашата личност, ала това не ме засяга, стига само да се справяте с работата си. Трябва да ви кажа, че много строго държа на борда да има пълно подчинение, дисциплина и сговорчивост. А навярно вие не сте голям любител на подобни неща, а?

— Защо не, кептън?

— Сигурно белегът ви е останал от някакво сбиване!

— Извинете, сър, но го имам от един индианец, когато веднъж ми беше хрумнало за известно време да сменя морето с прерията.