Стейкман

— Най-напред отиваме в странноприемницата. После трябва незабавно да се огледаме за Уилсън. Във всички случаи той е дошъл до тук, за да напусне страната с някой кораб. Налага се да проверяваме всеки плавателен съд, който се кани да вдигне платна.

— Но защо е необходимо първо да отида до странноприемницата? Веднага ще започна издирването, сър. Само ми кажи къде мога да те намеря!

— Ей в тази странноприемница. Вярно, че изглежда твърде обикновена, но е все едно. Ще заведа Сара до стаята й, а после отивам до митницата, за да нямаме никакви пречки, ако ни се наложи набързо да отпътуваме.

Съмърланд се насочи към пристанището. Клаузен се погрижи най-напред за терцеронката, а после се отправи към митницата. Щом каза името си, митническият служител го попита:

— Сеньор, познавате ли капитан Уилямс?

— Да, тук пристигнах с неговия кораб.

— Тогава това писмо е за вас. Той го остави, преди да отплава.

Клаузен го отвори и прочете редовете. Лицето му се озари от радостна усмивка. Попита:

— В пристанището намира ли се някой кораб, който скоро ще тръгва за Ню Орлиънс?

— Параходът „Манхатън“ ще отплава още днес, сеньор. Хубав кораб, почти нов, чудесен капитан! Отива нагоре, чак до Мемфис и Кеъроу, но естествено спира и в Ню Орлиънс.

Едва ли можеше да има друг по-изгоден и по-удобен случай от този и Клаузен побърза да отиде на кея и да се качи в една лодка, за да го откара до парахода. Капитанът се съгласи да вземе на борда тримата пътници, а след като научи най-необходимото и се запозна с полицейските пълномощия и препоръки на Клаузен, дори заяви, че няма нищо против да се отклони малко от пътя си и да се отбие до онзи остров в Мисисипи.

Младият човек доста се поизмъчи, докато намери Съмърланд. После двамата отидоха да вземат терцеронката и се качиха на парахода. Скоро къщите на Вера Крус и дебелите зидове на Сан Хуан де Улуа изчезнаха на хоризонта. Тогава с тайнствено изражение на лицето Съмърланд се приближи до Клаузен и го попита:

— Я ми кажи, сър, намираме ли се вече в открито море?

— Естествено! — усмихна се Клаузен на това странно въведение.

— Well! Тогава трябва да ти предам ей това нещо.

— От кого е?

— От графиня Ернано. Когато се сбогувахме с нея, тя ме дръпна и ми каза, че е за твоята могъща вълшебница, но ме помоли да ти го дам едва след като се озовем в открито море.

Клаузен отвори малкото изящно пакетче. То съдържаше една кутийка, а вътре в нея имаше тънък, фино изработен златен пръстен, в чиято розетка бе поставен голям искрящ извънредно скъпоценен диамант. Младият човек беше виждал пръстена на ръката на графинята и често се беше възхищавал от огнените отблясъци на камъка му. Това беше безценен подарък.

— А после пък и графът ми пъхна нещо в джоба. Искаш ли да го видиш?

— Какво е то?

— Ей това дебело писмо.

Той му подаде един плик и Клаузен го отвори. С удивление заразглежда намиращите се вътре листове и възкликна:

— Нима е възможно?

— Какво, сър?

— Приема ли тези документи, те ме правят милионер!

— Bounce1! Тогава ще ти кажа само едно: приеми ги! И какво пише в тях?

— Това са напълно редовни и юридически валидни документи за собственост върху десет левги от най-хубавата земя в Тексас! Тим, направо се вкамених от смайване!

— Тогава внимавай да не се превърнеш в стълб от сол, както е станало с вещицата от Ендор на времето, когато загинали Содом и Гомор! Но графът е голям симпатяга, сър! Това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че шапката ми е на главата!

Изминаха няколко дни, докато Клаузен свикне с мисълта, че е собственик на толкова обширна по размерите си земя. Естествено и дума не можеше да става да отблъсне подаръка, нещо, което първоначално му беше минало през ума. Съвсем спокойно можеше да го приеме, тъй като сигурно не беше струвал на графа и пукната пара.

Сините прозрачни води започнаха да пожълтяват и да стават все по-мътни и по-мътни — сигурен признак, че приближаваха към устието на Мисисипи. Капитанът измени курса на северозапад и изпрати един моряк да се изкачи на наблюдателницата. Постепенно пред далекогледа му изплува тъмна черта, която се приближаваше с всяка изминала минута.

— Това е западният остров, сър! — каза капитанът на Клаузен. — Ако вашият човек наистина се намира там, скоро ще го открием.

— Виждам някакъв мъж — докладва морякът от наблюдателницата. — Размахва дрехата си!

— Отклони малко на запад! — изкомандва капитанът. — Машини стоп! Легни на дрейф!

Спуснаха лодка и вторият офицер скочи в нея заедно с четирима гребци, за да вземат човека, който отчаяно им правеше знаци.

— А сега изчезнете за малко, сър. Иска ми се да чуя каква ли история ще ми разкаже този тип, за да обясни положението, в което се намира! Сигурно ще внимава много да не спомене името „Юниън“, тъй като после би трябвало да отговори и на въпроса защо хората от този кораб са го зарязали тук.

Клаузен и Съмърланд се оттеглиха в каютата си. След като Уилсън стъпи на борда, параходът отново пое по своя курс. Отведоха негодника при капитана, който го измери с пронизващ поглед.

— Кой сте вие?

— Казвам се Том Хелуърт, сър, и живея в Савана, щат Джорджия.