Стейкман

— Напълно е възможно, добра ми майко Смоли! Да не би междувременно да сте дала стаите ми на други хора?

— Да ги дам? Какво си мислите?! Щях да ги държа свободни само за вас дори и десет години! Но влезте, моля ви! Сигурно сте страшно изморен от това далечно пътуване!

Тя го заведе във всекидневната, където се настани срещу него и го погледна очаквателно.

— Какво стана, сър? Открихте ли го? Видяхте ли Сара? През това време имах не една и две прислужнички, но всичките ги освободих, защото не ми харесваха.

— Открих го.

— Наистина ли? Ами парите ви?

— Взех си ги обратно, също както и петдесетте хиляди долара на мистър Олбърс.

От учудване тя плесна с ръце и възкликна:

— Та това е невиждано и нечувано! Моля, сър, разкажете ми всичко!

Той изпълни молбата й с един съвсем сбит разказ. Когато накрая подметна, че отвън чака терцеронката, майка Смоли скочи на крака и бързо излезе от стаята.

— Сара!

— Ма’ам!

— Ще ми избягаш ли пак някой път?

— Никога! — извика момичето през сълзи.

— Тогава остани при мен и не забравяй, че никъде другаде не е тъй хубаво, както при майка Смоли!

После се върна при Клаузен и започна да му разказва за Марга, която била идвала при нея всеки ден и винаги споменавала за него. Той я изслуша с щастлива усмивка, помоли я да си мълчи за завръщането му до следващото утро и се изкачи горе в жилището си, където скоро потъна в дълбок, съвсем заслужен сън.

Когато се събуди, слънцето се беше издигнало високо на небето. Отсреща прозорците и вратите на балкона бяха отворени. Марга беше седнала на балкона и се занимаваше с някакво ръкоделие, ала Клаузен забеляза, че често вдигаше поглед към неговите прозорци. Ето че при нея дойде и банкерът, като донесе вестниците. Двамата си ги разделиха и се зачетоха в тях.

Клаузен си помисли: „Колко е красива, чиста и добра!“

Побърза да се облече, после взе бинокъла и застана с него зад пердетата. И ето че по едно време забеляза как тя потрепна, хубавото й лице се покри с гъста руменина, притисна с длан гърдите си, а очите й потърсиха прозорците му. Той мигновено изскочи на своя балкон и я поздрави.

— Тате! — извика тя така, че той я чу, и посочи с ръка към него. Олбърс вдигна поглед и силно изненадан, светкавично стана от стола си.

— Сър… а-а, елате при нас, елате при нас, бързо, бързо! Клаузен кимна в знак на съгласие и изчезна от балкона. Отсреща двамата го посрещнаха още в коридора.

— Добре дошъл, мистър Клаузен! Влизайте бързо! Какво стана?

Младият човек прекрачи прага и извади портфейла си.

— Искате ли да погледнете тези книжа, мистър Олбърс?

— Да! А-а, моите чекове и платежни нареждания! Нима е възможно? Марга, нищо не е загубено, нито едно пени!

— И аз самият си върнах парите. А тук, моля ви, я прочетете ей това!

Банкерът хвърли поглед върху показания му лист хартия, после светкавично го дръпна от ръката му и се приближи до прозореца.

— Грантс… емпресариос… десет левги! Мистър Клаузен, та това е невероятно, това е, кажи-речи, територията на една цяла малка държава!

— И все пак е истина! Земята не ми струва нито долар!

— Подариха ли ви я? Разкажете ми всичко, ако искате да ви повярвам!

Нямаше как, Клаузен трябваше да обясни и да опише случилото се с най-големи подробности. Затаили дъх от вълнение, двамата внимателно го изслушаха. Щом свърши, Олбърс се изправи, хвана ръката му и каза:

— Мистър Клаузен, вие не само сте поет, но сте също мъж и половина! Марга, кой от нас можеше да си помисли подобно нещо, когато го срещнахме за първи път? Как да ви се отблагодаря? С пари някак не върви!

Тогава Марга се изправи. Преизпълнена от чувство за върховно щастие, обзело я при завръщането на нейния любим, тя превъзмогна естествената женска свенливост и се приближи до Клаузен.

— Тате, аз знам как можем да му се отблагодарим. Ще ми позволиш ли да ти покажа?

— Добре, детето ми!

Тогава тя прегърна своя любим и му предложи устните си за целувка.

— Ето така, тате! Може ли винаги все по този начин да му благодаря?

Банкерът беше толкова изненадан и слисан, че не успя веднага да отговори. В същия момент вратата се отвори и в стаята влезе Тим Съмърланд.

— Кой щеше да ме посети, а никакъв не дойде? У дома му също го нямаше, a… by God, те се целуват. Е, в такъв случай старият трапер е излишен!

Той понечи незабавно да се оттегли, но навреме беше задържан за ръката от Олбърс, който междувременно се беше съвзел.

— Останете, мистър Съмърланд! Ето че имаме годеж! На първо време ще е само между нас, но по-късно ще го отпразнуваме и много по-тържествено.

— Годеж ли? Е, моята благословия ви я давам веднага, защото, мистър Олбърс, двамата си подхождат чудесно, може би още по-добре, отколкото са си подхождали Яков и Юдит, за чиято ръка той е чакал цели четиринайсет години, без да се броят месеците и дните. В това съм толкова сигурен, колкото съм сигурен, че и шапката ми е на главата.