Степният вълк

— Нямаш достатъчно хора — уверено отвърна Юан.

Темуджин се канеше да отговори, когато от кутията нечий глас рязко даде заповед на непознат език. Прозвуча като крясък на гъска, но офицерът незабавно склони глава.

Темуджин вече не можеше да сдържа любопитството си.

— Добре тогава. Приемам ви като мои гости в дома ми — каза той. — Вървете с мен, да не би стражите да пратят стрели в гърлата ви. — Забеляза, че Юан се мръщи, и продължи. — Движете се бавно и не правете резки движения. В лагера ми има хора, които не обичат чужденци.

Юан вдигна юмрук и дванайсетте носачи сграбчиха дръжките и се изправиха, като гледаха безстрастно напред. Темуджин не знаеше какво да мисли за всичко това. Даде заповеди на хората си и застана начело с Арслан. Джелме и останалите заобиколиха малката група, за да яздят отзад.

Темуджин приближи плътно Арслан и се наведе в седлото.

— Познаваш ли тези хора? — промърмори тихо той.

Арслан кимна.

— Срещал съм ги и преди.

— Заплаха ли са? — попита Темуджин и Арслан се замисли.

— Биха могли да бъдат. Неимоверно богати са, казват, че градовете им са огромни. Не зная какво търсят на това място.

— Или каква игра играе Тогрул — добави Темуджин. Арслан кимна и продължиха да яздят в мълчание.

Вен Чао изчака да оставят носилката му на земята и Юан да застане до нея. Очакваше пристигането в лагера с интерес и потисна стоновете си при вида на познатите гери и мършавите овце. Зимата беше тежка и тези хора имаха доста изпит вид. Надуши миризмата на овча мас много преди да стигнат лагера и знаеше, че вонята ще пропие дрехите му. После трябваше да бъдат изпрани няколко пъти. Юан дръпна копринените завеси и Вен излезе иззад тях, като дишаше колкото можеше по-плитко. От опит знаеше, че ще свикне с миризмата. Все пак често му се налагаше да се среща с диваци, които се миеха не повече от един-два пъти годишно, при това само ако случайно паднеха в някоя река. Но имаше да изпълнява задача и макар да проклинаше под нос дребния Джанг, излезе на студения вятър и се помъчи да изглежда колкото може по-достойно.

Дори да не бе забелязал как останалите мъже отстъпват пред младежа с жълтите очи, Вен щеше да го разпознае като водач. В двора на Кайфенг познаваха „тигрите в тръстиката“, онези в чиито вени течеше воинска кръв. Този Темуджин беше от тигрите, реши Вен в мига, когато срещна погледа му. Какви очи само! Никога не беше виждал други такива.

Вятърът беше суров за облечен в тънки роби човек, но Вен не показа и следа от неудобство, докато стоеше пред Темуджин и се покланяше. Единствено Юан би забелязал, че поклонът далеч не е толкова дълбок, колкото изисква протоколът, но на Вен му доставяше удоволствие да обижда варварите. За негова изненада разбойникът просто го изгледа и Вен усети как настръхва.

— Името ми е Вен Чао, посланик на двора на Дзин от Северен Сун. За мен е чест да бъда в твоя лагер — каза той. — Вестите за твоите битки срещу татарите се разпростират далеч из страната.

— И те доведоха тук в малката ти кутия, така ли? — отвърна Темуджин. Беше запленен от странния мъж, за когото се грижеха толкова много слуги. Неговата кожа също имаше онзи жълт цвят, който му се струваше признак на болест, но човекът се държеше добре в пронизващия вятър. Прецени, че е прехвърлил четиридесетте, макар че кожата му бе гладка. Дипломатът на Дзин представляваше странна гледка за израсналите сред племената хора. Беше облечен в зелена роба, която сякаш блещукаше. Косата му беше черна като техните, но пригладена назад и прибрана на опашка, стегната със сребърна шнола. За изумление на Темуджин, ръцете му завършваха с нокти като на хищник, които блестяха на светлината. Запита се колко дълго би могъл да издържи на студа. Той сякаш не го усещаше, но устните му започнаха да посиняват пред очите му.

Вен се поклони отново, преди да заговори.

— Нося поздрави от нефритения двор. Чували сме много за твоите победи и имаме много неща за обсъждане. Твоят брат от кераитите ти праща своите поздрави.

— Какво иска Тогрул от мен? — отвърна Темуджин.

Вен кипеше от ярост в хапещия студ. Нямаше ли да го поканят в топлите гери? Реши да натисне малко.

— Нима не ми е оказано гостоприемство, господарю? Не подобава да разговаряме по такива важни въпроси с толкова много уши наоколо.

Темуджин сви рамене. Мъжът очевидно замръзваше, а той искаше да чуе какъв враждебен умисъл го е довел тук, преди да е умрял.

— Добре дошъл — каза той и изкриви език, за да произнесе името, но завърши с ужасяващото „Венчо?“.

Старецът овладя с мъка трепването си и Темуджин се усмихна на гордостта му.

— Вен Чао, господарю — отвърна дипломатът. — Езикът трябва да докосва небцето.

Темуджин кимна.

— Ела на топло, Вен. Ще наредя да ти донесат горещ солен чай.

— А, чаят — промърмори си Вен Чао, докато влизаше след Темуджин в парцаливия гер. — Как ли бих могъл да го пропусна.

Настани се в сумрака и търпеливо изчака, докато купата горещ чай не бе поставена в ръцете му от самия Темуджин.