Читаем Степният вълк полностью

Остави копринената завеса да падне и започна да връзва свитъците си с алените им ленти. Чу грохота на приближаващи коне и усети непреодолимо любопитство. Въздъхна при проявата на тази слабост, дръпна капака на шпионката в ъгъла на носилката и погледна през нея. За съществуването й знаеше само Юан, но той нямаше да каже нищо. Робите щяха да мислят, че господарят им се отнася с презрение към опасността. Важно беше да им се показват само подходящите образи, помисли си той и се запита дали не е време да добави още някоя бележка към философските си мисли. Обеща си, че някой ден ще събере всичко и ще го публикува. Произведението му беше особено критично към ролята на евнусите в двора в Кайфенг. Може би щеше да е най-добре да го публикува анонимно, реши Вен, докато надзърташе през малката дупка.



Темуджин яздеше с Арслан и Джелме от двете си страни. С тях бяха десет от най-добрите им хора, а Хазар и Хаджиун бяха разделили останалите около лагера в очакване на втора атака.

От пръв поглед Темуджин разбра, че нещо не е наред. Зачуди се защо толкова много въоръжени мъже пазят някаква кутия. Самите мъже също бяха странни, макар веднага да позна, че са опитни воини. Вместо да нападнат, те бяха оформили отбранителен правоъгълник около кутията и го чакаха да пристигне. Арслан бе принуден да вика, за да го чуят през тропота на копитата.

— Имай едно наум, господарю. Това може да бъде единствено представител на Дзин, някой високопоставен.

Темуджин погледна към странната сцена с нов интерес. Беше чувал за големите градове на изток, но никога не бе виждал тамошни хора. Казваха, че били многобройни като мухи и използвали златото за строителен материал, толкова много имали. Които и да бяха тези хора, явно бяха достатъчно важни, за да пътуват с дузина стражи и много роби, които да носят лакираната кутия. Самата кутия изглеждаше странно сред тази пустош — беше блестящо черна, а от двете й страни имаше завеси с цвета на слънцето.

Темуджин беше сложил стрела на тетивата и управляваше коня си с колене. Свали лъка и извика на тези около него да сторят същото. Ако това беше капан, воините от Дзин щяха да установят, че са направили огромна грешка с идването си по тези земи.

Дръпна поводите. Хората му също спряха, без да нарушават строя. Темуджин завърза лъка си за ремъка на седлото, докосна дръжката на меча за късмет и пое към мъжа в средата на странния отряд.

Не каза нищо. Тези земи му принадлежаха по право и нямаше нужда да обяснява присъствието си. Жълтите му очи гледаха спокойно воина и той забеляза с интерес бронята му от припокриващи се пластини. Също като кутията, отделните й части бяха лакирани с нещо, което блестеше като черна вода, а ремъците се скриваха отдолу. На вид като че ли можеше да спре стрела и Темуджин се зачуди как да се сдобие с една, за да я изпита.

Воинът наблюдаваше Темуджин изпод ръба на подплатен шлем, а лицето му бе наполовина покрито от железни набузници. Изглеждаше болен, цветът на кожата му беше противно жълт, и издаваше прекалено много пиянски вечери. Бялото на очите му обаче бе чисто и той изобщо не трепна при вида на толкова много въоръжени мъже, очакващи заповед да се хвърлят напред.

Мълчанието се проточи, но Темуджин продължи да чака. Накрая войникът се намръщи и проговори:

— Моят господар от нефритения двор желае да говори с теб — сковано изрече Юан. Акцентът му прозвуча странно в ушите на Темуджин. Подобно на господаря си, Юан не харесваше воините на племената. При цялата им свирепост те не притежаваха дисциплина. Бяха като зле обучени хрътки и беше недостойно да се говори с тях като с човешки същества.

— Той в кутията ли се крие? — попита Темуджин.

Офицерът се напрегна и Темуджин отпусна ръка върху дръжката на меча си. Беше тренирал с Арслан стотици вечери и не се боеше от внезапния сблъсък на остриета. Може би веселото му настроение пролича в очите му, защото Юан се сдържа и замръзна като статуя.

— Трябва да предам послание от Тогрул, хана на кераитите — продължи Юан.

Темуджин реагира на това име с напрегнато любопитство. Беше го чувал и преди и в лагера си имаше трима скиталци, прогонени от това племе.

— Е, кажи си посланието — отвърна той.

Воинът заговори, сякаш рецитираше, загледан някъде в далечината.

— Довери се на тези мъже и им окажи гостоприемство от мое име — каза Юан.

Темуджин внезапно се ухили, изненадвайки войника от Дзин.

— Сигурно би било мъдро. Замислял ли си се за другата възможност?

Юан раздразнено погледна към Темуджин.

— Няма друга възможност. Това е заповед.

Темуджин се разсмя на глас, но нито за миг не забрави, че войникът е на един меч разстояние от него.

— Тогрул не е мой хан — каза той. — Тук заповедите му нямат сила.

Интересът му към дошлия край лагера му отряд се беше засилил. Офицерът не отговори, но беше много напрегнат.

— Бих могъл просто да ви избия и да взема това, което пазите в онази красива кутийка — каза Темуджин, по-скоро за да подразни мъжа, отколкото като заплаха. За негова изненада офицерът не се разгневи. На лицето му се появи мрачна усмивка.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Николай II
Николай II

«Я начал читать… Это был шок: вся чудовищная ночь 17 июля, расстрел, двухдневная возня с трупами были обстоятельно и бесстрастно изложены… Апокалипсис, записанный очевидцем! Документ не был подписан, но одна из машинописных копий была выправлена от руки. И в конце документа (также от руки) был приписан страшный адрес – место могилы, где после расстрела были тайно захоронены трупы Царской Семьи…»Уникальное художественно-историческое исследование жизни последнего русского царя основано на редких, ранее не публиковавшихся архивных документах. В книгу вошли отрывки из дневников Николая и членов его семьи, переписка царя и царицы, доклады министров и военачальников, дипломатическая почта и донесения разведки. Последние месяцы жизни царской семьи и обстоятельства ее гибели расписаны по дням, а ночь убийства – почти поминутно. Досконально прослежены судьбы участников трагедии: родственников царя, его свиты, тех, кто отдал приказ об убийстве, и непосредственных исполнителей.

А Ф Кони , Марк Ферро , Сергей Львович Фирсов , Эдвард Радзинский , Эдвард Станиславович Радзинский , Элизабет Хереш

Биографии и Мемуары / Публицистика / История / Проза / Историческая проза
Степной ужас
Степной ужас

Новые тайны и загадки, изложенные великолепным рассказчиком Александром Бушковым.Это случилось теплым сентябрьским вечером 1942 года. Сотрудник особого отдела с двумя командирами отправился проверить степной район южнее Сталинграда – не окопались ли там немецкие парашютисты, диверсанты и другие вражеские группы.Командиры долго ехали по бескрайним просторам, как вдруг загорелся мотор у «козла». Пока суетились, пока тушили – напрочь сгорел стартер. Пришлось заночевать в степи. В звездном небе стояла полная луна. И тишина.Как вдруг… послышались странные звуки, словно совсем близко волокли что-то невероятно тяжелое. А потом послышалось шипение – так мощно шипят разве что паровозы. Но самое ужасное – все вдруг оцепенели, и особист почувствовал, что парализован, а сердце заполняет дикий нечеловеческий ужас…Автор книги, когда еще был ребенком, часто слушал рассказы отца, Александра Бушкова-старшего, участника Великой Отечественной войны. Фантазия уносила мальчика в странные, неизведанные миры, наполненные чудесами, колдунами и всякой чертовщиной. Многие рассказы отца, который принимал участие в освобождении нашей Родины от немецко-фашистких захватчиков, не только восхитили и удивили автора, но и легли потом в основу его книг из серии «Непознанное».Необыкновенная точность в деталях, ни грамма фальши или некомпетентности позволяют полностью погрузиться в другие эпохи, в другие страны с абсолютной уверенностью в том, что ИМЕННО ТАК ОНО ВСЕ И БЫЛО НА САМОМ ДЕЛЕ.

Александр Александрович Бушков

Историческая проза
В круге первом
В круге первом

Во втором томе 30-томного Собрания сочинений печатается роман «В круге первом». В «Божественной комедии» Данте поместил в «круг первый», самый легкий круг Ада, античных мудрецов. У Солженицына заключенные инженеры и ученые свезены из разных лагерей в спецтюрьму – научно-исследовательский институт, прозванный «шарашкой», где разрабатывают секретную телефонию, государственный заказ. Плотное действие романа умещается всего в три декабрьских дня 1949 года и разворачивается, помимо «шарашки», в кабинете министра Госбезопасности, в студенческом общежитии, на даче Сталина, и на просторах Подмосковья, и на «приеме» в доме сталинского вельможи, и в арестных боксах Лубянки. Динамичный сюжет развивается вокруг поиска дипломата, выдавшего государственную тайну. Переплетение ярких характеров, недюжинных умов, любовная тяга к вольным сотрудницам института, споры и раздумья о судьбах России, о нравственной позиции и личном участии каждого в истории страны.А.И.Солженицын задумал роман в 1948–1949 гг., будучи заключенным в спецтюрьме в Марфино под Москвой. Начал писать в 1955-м, последнюю редакцию сделал в 1968-м, посвятил «друзьям по шарашке».

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Историческая проза / Классическая проза / Русская классическая проза