Степният вълк

— Може би няма да е зле да идеш при гера на майка ни и да легнеш в снега — каза той. — Да забиеш нос в него или нещо подобно.

И двамата бяха убивали заедно с Темуджин и Джелме, но когато се събираха заедно, винаги се изпълваха с кипящата енергия на съперничеството. Никой не посегна към ножа си, но Хазар бързо улови главата на Хаджиун под мишницата си и го разтърси.

— Кажи, че си негово куче — каза той, като дишаше тежко. — По-бързо, че трябва да излизам на пост.

— Видях Елуин пръв и тя е моя — отвърна Хаджиун и се задави.

Хазар стисна по-силно.

— Кажи, че предпочиташ тя да си легне с по-големия ти и по-красив брат.

Хаджиун се замята силно и двамата паднаха заедно на леглото, а Хазар отпусна хватката си. Двамата лежаха задъхани и се гледаха предпазливо.

— Не ми пука дали съм негово куче. Нито пък на Джелме — каза Хаджиун и пое дълбоко дъх в случай, че брат му отново се нахвърли отгоре му. — Нито пък на теб.

Хазар сви рамене.

— Харесва ми да трепя татари, но ако продължават да пращат старици с отрядите си, не зная какво ще правя. Дори Арслан успя да си намери нещо хубаво и младо, преди да замине.

— Да не би да продължава да ти отказва? — попита Хаджиун.

Хазар се намръщи.

— Каза, че Арслан ще ме убие, ако я докосна. Мисля, че може и да е права. Не ми се ще да заставам на пътя му.

Арслан стоеше в построения около ковашката пещ гер и чакаше топлината да стигне до костите му. Скъпоценните му инструменти бяха смазани и увити да не ръждясат. Той нямаше никакви забележки, когато се обърна към Джелме:

— Добре си се справил тук, синко. Видях как те гледат останалите мъже. Може би бащата-небе ни е завел при вълците.

Джелме сви рамене.

— Онова е минало. Тук намерих смисъл, татко. Открих мястото си. Сега съм загрижен за бъдещето, ако тази зима изобщо свърши някога. Никога не съм виждал нещо подобно.

— През целия ти дълъг живот — усмихна се Арслан. В негово отсъствие Джелме беше набрал самочувствие и той не знаеше как точно да приема силния млад воин, който го гледаше с такова спокойствие. Може би се е нуждаел от отсъствието на баща си, за да стане мъж. Отрезвяваща мисъл, а Арслан не искаше да е трезвен.

— Можеш ли да ми намериш един-два мяха айраг, докато разговаряме? — попита той. — Искам да чуя за набезите.

Джелме отиде до гера си и се върна с издут мях.

— Уредих да ни донесат топло варено — каза той. — Не е много тлъсто, но въпреки това успяхме да изсушим и осолим малко месо.

Двамата стояха срещу пещта и си почиваха. Арслан разтвори дела си, за да се стопли по-добре.

— Видях, че мечовете ви ги няма — каза Джелме.

Арслан изсумтя раздразнено.

— С тях платихме за жените, които доведе Темуджин.

— Съжалявам — каза Джелме. — Ще направиш други, дори по-добри.

Арслан се намръщи.

— Всеки меч отнема цял месец тежка работа, без да се брои времето за копаене на руда и правенето на железните слитъци. Колко мислиш, че ми остава? Няма да живея вечно. Колко пъти ще получа подходящата стомана и ще я обработя без пукнатини? — Изплю се върху пещта и загледа как слюнката му закипява, но температурата не беше достатъчно висока, за да я изпари напълно. — Мислех си, че ти ще наследиш моя меч.

— Може би и това ще стане, ако съберем достатъчно сили, за да си го върнем от олхунутите — отвърна Джелме.

Баща му се извърна от пещта и впери поглед в него.

— Наистина ли мислиш така? Нима вярваш, че тази малка шайка разбойници ще помете страната през пролетта?

Джелме отвърна упорито на погледа му, но не отговори. Арслан изсумтя.

— Възпитал съм те да разсъждаваш по-трезво. Мисли тактически, Джелме, както съм те учил. С какво разполагаме? Най-много с трийсетина воини. Колко от тях са били обучавани от най-ранно детство като теб, Темуджин и братята му?

— Никой, но… — започна Джелме.

Баща му го накара да замълчи с рязко махане на ръка. Гневът му се засилваше.

— Дори най-малките племена могат да съберат между шейсет и осемдесет силни мъже, Джелме. Мъже, способни да улучат летяща птица с лъковете си, мъже с добри мечове и достатъчно опит, за да правят клинове при нападение или да отстъпват в добър ред. Не вярвам, че този лагер би издържал атаката и на една пета от олхунутските воини. Не се заблуждавай! Това замръзнало местенце ще има нужда от благословията на бащата-небе, ако иска да оцелее и един сезон след топенето на снеговете. Татарите ще се появят с вой и ще си отмъстят за всички дребни щети, които са понесли през зимата.

При тези думи Джелме стисна зъби и впери поглед в баща си.

— Отнехме коне, оръжия, храна, дори мечове…

Баща му отново го накара да млъкне.

— Мечове, които мога да огъна с голи ръце! Познато ми е качеството на татарското оръжие, момче.

— Стига! — внезапно изкрещя Джелме на баща си. — Нищо не знаеш за това, което направихме. Дори не ми даде възможност да ти разкажа, веднага започна с твоите предупреждения и предсказания за гибел. Да, може и да ни унищожат през пролетта. Направих, каквото можех, за да ги обуча и тренирам, докато те нямаше. Колко души си взимал да работят в ковачницата и да научат занаята ти? Не съм чувал за нито един.