Степният вълк

Темуджин разбра и мнението му за Джелме стана още по-високо. Докато Темуджин го нямаше, някои от скитническите семейства бяха виждали в сина на ковача своя господар. Важно беше да им покажат, че истинският водач се е върнал. Реши да не спори повече и позволи на Джелме да постави ръката му върху главата си. После го вдигна на крака и го прегърна.

— Случайно сред новодошлите да се намира някой шаман? — попита Темуджин.

Джелме трепна при този въпрос, докато се изправяше.

— Има един, макар че открадна припасите айраг и спазарява дажбата си за пиене при всеки възможен случай.

— Тогава го дръж трезвен няколко дни — заръча Темуджин. — Ако посвети женитбата ми на бащата-небе и майката-земя, после цял месец няма да изтрезнее.

Огледа се още веднъж. Много хора ги гледаха във виелицата. Щом срещаше погледите на познати, те свеждаха глави. Очите на Джелме се спряха върху Бьорте и Елуин и той се поклони ниско.

— Появата ви тук е чест за нас, дъщери на олхунутите — каза той.

Бьорте не знаеше как да отвърне на самоуверения непознат. Кимна отсечено в отговор, изчерви се и отмести поглед. Нищо в досегашния й живот не я беше подготвило да бъде третирана с уважение и за момент й се наложи да преглътне напиращите сълзи.

Формалностите по посрещането приключиха и Джелме най-сетне бе свободен да хване ръката на баща си и да го прегърне.

— Пуснах доста кръв на татарите — каза той на Арслан, като се мъчеше да не изглежда прекалено горд. Баща му се разсмя и го потупа по гърба. С времето май щеше да свикне с непринудения начин, по който Темуджин се държеше с хората си.

— У дома съм — тихо каза Темуджин, за да не го чуят останалите. Лагерът сред снеговете беше нещо съвсем малко повече от разбойнически бивак, едва им осигуряваше храна и защита, но не можеше да има съмнение. Беше довел Бьорте у дома.

— Заведи ме при майка ми, Джелме — каза той, като трепереше на вятъра. — Ще жадува да чуе новини за олхунутите.

Забеляза, че Бьорте изведнъж се притесни, и я успокои.

— Ще те приеме като своя дъщеря, Бьорте.

Тъкмо се канеха да тръгнат след Джелме, когато Темуджин видя мъжа, когото бе взел под крилото си. Човекът се чувстваше неудобно в малката им група. Темуджин имаше да мисли за хиляди неща, но не можеше да го остави сам сред непознати.

— Хаджиун? Това е Барах, чудесен воин. Трябва още да се упражнява с лъка и никога не е използвал меч. Но е храбър и силен. Виж какво можеш да направиш за него. — Намръщи се, докато говореше. Спомни си още едно задължение. — Погрижи се Арслан да получи всичко необходимо, за да изкове нови мечове. Прати хора да изкопаят руда.

Хаджиун кимна.

— В този хълм има жила. Вече сме събрали от сивите камъни. Джелме не позволяваше никой да ги докосва, докато не се върне баща му.

Темуджин видя, че Арслан и синът му слушат.

— Добре сте сторили — веднага каза той. — Арслан ще изработи два меча, каквито не сме и виждали, нали?

Арслан преливаше от щастие да види сина си жив и силен, водач на мъже. Сведе глава.

— Ще ги изработя — рече той.

— А сега, за бащата-небе, да се скрием от този вятър — каза Темуджин. — Мислех, че пролетта вече е дошла.

Хазар сви рамене.

— Толкова далеч на север това си е същинска пролет. Е, аз самият предпочитам по-меко време.

Темуджин погледна към Хазар, Хаджиун, Джелме и Арслан. Бяха чудесни воини и сърцето му радостно трепна при мисълта какво могат да сторят заедно. Беше си у дома.

Хулун имаше отделен гер и едно момиче от семействата на скиталците, което да й помага. Втриваше в кожата си овча мас, когато чу бъркотията. Прислужницата й излезе да види какво става и се върна със зачервено лице и задъхана от студа.

— Синът ти е в лагера, господарке — каза тя.

Хулун изпусна гърнето с мас и избърса ръцете си със стар парцал. Изцъка на момичето да й помогне и навлече дела си. Силата на чувствата й я изненада, сърцето й бе подскочило от новината. Темуджин отново бе оцелял. Тя не беше забравила какво бе сторил в най-черните времена, но той все пак бе неин син. Любовта е странно и сложно нещо, напълно неподвластно на разума.

Когато чу гласа му отвън, Хулун вече се бе овладяла, държеше малката Темулун в скута си и решеше косата й, за да успокои треперещите си ръце. Момиченцето усети странното настроение на майка си и се ококори към отварящата се врата. Темуджин доведе зимата със себе си и в гера нахлуха сняг и щипещ въздух, от който Хулун потръпна. Темулун извика от радост при вида на по-големия си брат, когото не беше виждала отдавна.

Хулун гледаше как Темуджин прегръща сестра си и хвали прекрасна й коса, както винаги. Момиченцето задърдори, а майка му попиваше всяка дума на младия мъж, който събуждаше такива смесени чувства у нея. Независимо дали го осъзнаваше или не, именно той беше синът, за когото бе си мечтал Есугей. Тя знаеше, че Есугей би одобрил смъртта на Бехтер, когато бяха на крачка от гладната смърт. Синовете й бяха наследили безпощадността на баща си, а може би тя бе изкована и от тежкия им живот.

— Радвам се да те видя, сине мой — официално каза Хулун.