Степният вълк

Примирен със съдбата си, скиталецът го гледаше как приближава. Другарите му лежаха на безжизнени купчини, а понитата им пощипваха оскъдната трева с отпуснати поводи. Собственият му кон умираше в скрежа. Темуджин видя как мъжът отива до агонизиращото животно и забива ножа си в шията му. Ритащите крака замряха и рукна поток димяща кръв.

Непознатият бе дребен и мускулест, с тъмна червеникава кожа и дълбоки очи под гъстите вежди. Беше дебело облечен и носеше правоъгълна шапка с остър връх. Той отстъпи с въздишка от мъртвото пони и прикани Арслан с окървавения си нож.

— Е, ела ме убий — каза той. — Да видиш какво съм ти приготвил.

Арслан не отговори и се обърна към Темуджин.

— Какво става тук? — извика Темуджин на мъжа, като скъсяваше разстоянието помежду им. Махна ръка от гърдите си и опита да се изправи, въпреки че всеки дъх предизвикваше изгаряща болка през цялото му тяло. Човекът го изгледа, сякаш не бе с всичкия си.

— Очаквам да бъда убит, както убихте приятелите ми — каза той. — Освен ако не сте решили да ми дадете пони и една от жените ви?

Темуджин се разсмя, загледан към мястото, където седяха Бьорте, Елуин и Махда. Стори му се, че чува кашлянето й дори от това разстояние.

— Това може да изчака, докато се наядем — каза той. — Давам ти правото на неприкосновеност на гост.

Лицето на мъжа се изкриви от изумление.

— Право на неприкосновеност?

— Защо не? Нали твоя кон ще ядем.

На следващата сутрин продължиха. Сестрите яздеха едното пони. Сега имаха още един воин за нападенията срещу татарите. Новодошлият изобщо не се доверяваше на Темуджин, но ако имаше късмет, объркването му щеше да продължи достатъчно дълго, за да стигне лагера в снега. В противен случай щеше да получи бърза смърт.

Вятърът ги шибаше безмилостно и жилеше очите и оголените им лица. Елуин стоеше на колене в снега и виеше до тялото на сестра си. Смъртта на Махда не беше лека. Постоянният студ бе влошил състоянието й. През последния месец Елуин всяка сутрин я тупаше по гърба, докато изкашля и изплюе големите буци кръв и жилава храчка. Когато Махда беше прекалено слаба, Елуин чистеше устата и гърлото й с пръсти. Махда я гледаше ужасено и се давеше, мъчейки се отчаяно да поеме глътка леден въздух. Кожата й бе станала като восък, а последния ден гърдите й свиреха, сякаш дишаше през тръстика. Темуджин се дивеше на издръжливостта й и неведнъж се замисляше дали да не я дари с бърз край, като прокара ножа през гърлото й. Арслан го убеждаваше да го стори, но Махда изтощено клатеше глава всеки път, когато я питаха. И така до самия край.

Почти три месеца след като бяха напуснали лагера на олхунутите, момичето се преви в седлото, клюмна настрани и Елуин не можа да го изправи. Тогава Арслан го положи на земята и Елуин заплака, заглушена от виещия вятър.

— Трябва да продължим — каза й Бьорте и положи ръка на рамото й. — Сестра ти вече я няма.

Елуин кимна със зачервени очи, без да отговори. Нагласи тялото на сестра си със скръстени на гърдите й ръце. Снегът може би щеше да я покрие, преди дивите животни да я открият в собствената си битка за оцеляване.

Все така плачейки, Елуин се остави Арслан да я качи на седлото. Дълго гледа назад към мъничката фигура, докато тя се скри от погледа й. Темуджин видя, че Арслан й беше дал една своя риза и тя я носеше под дела си. На всички им беше студено въпреки плътните дрехи и кожите. Силите им се бяха изчерпали, но Темуджин знаеше, че лагерът му не е далеч. Полярната звезда се бе издигнала по-високо в небето и той прецени, че вече са стигнали земите на татарите. Снегът поне ги скриваше от враговете им, но и от братята му и Джелме.

Спряха понитата да си починат и закрачиха с премръзнали крака през снега. Бьорте вървеше до Темуджин, ръцете на всеки от тях бяха пъхнати в широките ръкави на другия, така че поне те да усещат топлина.

— Трябва да намериш шаман, който да ни ожени — каза Бьорте, без да го поглежда.

Вървяха с наведени срещу вятъра глави, а от натрупалия се по веждите им сняг приличаха на някакви зимни демони. Той изсумтя в знак на съгласие и тя усети, че за момент я стисна малко по-силно за ръката.

— Този месец не ми дойде — каза тя.

Той кимна отнесено и продължи да крачи. Без трева конете бяха заприличали на скелети и скоро щяха да започнат да падат. Дали можеха да ги пояздят отново за няколко часа? Краката го боляха, а счупеното ребро продължаваше да го мъчи при всяко дърпане на поводите.

Пое рязко дъх и се обърна към нея.

— Да не си бременна? — невярващо попита той.

Бьорте се наведе напред и потърка нос в неговия.

— Може би. Храната е съвсем малко, понякога кръвта може да не дойде и заради това. Но въпреки това смятам, че съм бременна.

Видя го, че се събужда от транса на ходенето и очите му се усмихват.

— Ще бъде силен син, щом е заченат на такова пътуване — каза той. Последва толкова силен порив на вятъра, че и двамата трябваше да се обърнат. Не виждаха слънцето, но денят свършваше и Темуджин викна на Арслан да потърси убежище.