Степният вълк

Не напредваха добре, въпреки че Арслан взе поводите и остави двете сестри да яздят заедно през по-голямата част от следобеда. Спираха да ловуват и благодарение на двата лъка имаха достатъчно месо всяка вечер. Кашлицата на Махда като че ли се влошаваше без закрилата на олхунутските гери и сестра й хлипаше, докато се грижеше за нея. Арслан се отнасяше мило и с двете, но в края на първия месец Махда трябваше да бъде връзвана за седлото, за да не падне от слабост. Не обсъждаха това, но никой не очакваше, че тя ще живее още дълго.

С напредването им на север зеленината намаляваше и една сутрин Темуджин се събуди и видя, че вали сняг. Беше се завил в одеялата с Бьорте и бяха спали тежко, изнурени от студа и безкрайните степи. Снегът охлади малко духа му и отбеляза края на един щастлив период — може би най-щастливия, който бе изживявал. Знаеше, че се връща при трудностите и битките, за да поведе братята си във войната с татарите. Бьорте усети отдалечаването му и също се отдръпна. Преди си дърдореха непрекъснато като птички, но сега прекарваха часове наред в уморено мълчание.

Арслан пръв видя скиталците в далечината и резкият му глас върна унесения в мисли Темуджин на този свят. Трима мъже бяха събрали малко стадо на завет край един хълм и бяха издигнали парцалив гер, за да се предпазят от зимния студ. Откакто Сансар беше взел мечовете им, Темуджин се страхуваше от такива срещи. Бьорте беше в прегръдките му и той изруга наум. В далечината странниците бързо скочиха в седлата и препуснаха в галоп. Дори и да имаха мирни намерения, присъствието на трите млади жени можеше да ги подтикне към насилие. Темуджин дръпна юздите и свали Бьорте на земята. Разви лъка си, постави най-добрата тетива, която му беше останала, и свали капака на колчана. Видя, че Арслан вече беше готов. Ковачът бе срязал въжето, което държеше Махда в седлото, и я бе оставил да седне на земята до сестра си. Докато възсядаше коня си, двамата с Темуджин се спогледаха.

— Ще ги изчакаме ли? — извика му Арслан.

Темуджин гледаше галопиращите воини и му се искаше да има меч. Тримата бедни скиталци нямаха дълги остриета и това щеше да бъде достатъчно, за да ги победят. А сега положението бе такова, че двамата с Арслан можеха да станат на леш само за няколко кървави мига. По-добре беше да атакуват.

— Не — надвика той вятъра. — Ще ги избием.

Чу сестрите да стенат от страх някъде отзад, заби пети в хълбоците на коня и приготви лъка си. Усещаше се ободрен от това, че язди сам, перфектно балансиран и готов да сее смърт с лъка си.

Разстоянието помежду им изглеждаше голямо, докато се носеха по равнината, но после внезапно се съкрати и вятърът зарева в ушите им. Темуджин слушаше тропота на копитата и техния ритъм. При галопирането имаше един кратък миг, в който и четирите копита се намират едновременно във въздуха. Есугей го бе учил да пуска стрелата в този момент и той винаги улучваше безпогрешно.

Мъжете срещу тях не бяха измъчвани с такова обучение. Във възбудата си те прецениха погрешно разстоянието и първите стрели избръмчаха във въздуха, преди Темуджин и Арслан да се приближат. Копитата трополяха отново и отново, дойде подходящият момент. Стреляха едновременно.

Улученият от Арслан воин падна тежко от седлото със стърчаща от гърдите стрела. Конят му изцвили ужасено и зарита със задни крака. Изстрелът на Темуджин бе също толкова точен, вторият мъж полетя във въздуха и се строполи безжизнен на измръзналата земя. Третият пусна стрелата си точно когато се разминаваше с Темуджин с пълна скорост.

Темуджин се хвърли настрани. Стрелата прелетя над него, но той се бе свлякъл прекалено ниско и не можеше да се изправи. Изкрещя от гняв, когато кракът му се изплъзна от стремето и той увисна почти под врата на бясно препускащото пони. Земята се носеше под него и той дръпна жестоко юздите. Тежестта на тялото му освободи юздечката от устата на коня и Темуджин освободи и другия си крак. Понито го повлече по ледената земя и с огромно усилие на волята той пусна повода и падна, като отчаяно се опита да се претърколи настрани от смазващите копита.

Понито полетя без него и тропотът му бързо отшумя в снега. Темуджин лежеше по гръб, слушаше пресекливото си дишане и се мъчеше да дойде на себе си. Всичко го болеше, ръцете му трепереха. Примигна замаяно, стана и се обърна да види Арслан.

Ковачът бе пуснал втората си стрела в гърдите на понито на противника и воинът се бе прекатурил на земята. Непознатият тъкмо се мъчеше да се изправи, очевидно замаян.

Арслан извади нож от дела си и без да бърза, закрачи към него, за да го довърши. Темуджин се опита да извика, но щом пое дъх, нещо сякаш го намушка в гърдите и той разбра, че е счупил ребро при падането. С усилие се изправи и напълни дробовете си.

— Чакай, Арслан! — извика той и трепна от резкия си тон.

Ковачът го чу и спря неподвижен, без да сваля очи от мъжа. Темуджин опря ръка в гръдния си кош и се преви от болка.