Степният вълк

Арслан тъкмо бе тръгнал да търси място да се спасят от вятъра, когато Темуджин зърна някакво движение във виелицата. Косъмчетата на врата му настръхнаха и той тихо изсвири на Арслан да се върне. Скиталецът го погледна въпросително и мълчаливо извади ножа си, като се взираше в снега.

Зачакаха напрегнато връщането на Арслан, а виелицата бушуваше около тях. Почти бяха ослепели от снега, но на Темуджин му се стори, че вижда човек на кон, или по-скоро сянка. Бьорте го попита нещо, но той не я чу. Извади лъка си и закачи тетивата от конски косъм на единия край. Изсумтя от напрежение и откри, че тетивата се е навлажнила въпреки намазания с мас парцал. Успя да сложи примката в другия край, но тя изскърца заплашително, сякаш щеше да се скъса още при първото опъване. Къде ли беше Арслан? Чуваше наблизо тропота на галопиращи коне, звукът им отекваше в белотата и не можеше да се прецени откъде идват. Завъртя се със стрела на тетивата, като напрягаше слух. Приближаваха. Чу как скиталецът вдишва през зъби и се приготвя за нападението. Темуджин благодари, че има още един човек с кураж да застане до него. Вдигна скърцащия лък. Видя тъмни форми, чу викове и за миг му се стори, че татарите идват да му вземат главата.

— Ето тук! — разнесе се нечий глас. — Тук са!

Едва не изпусна лъка от облекчение, когато разпозна Хаджиун и разбра, че е сред свои. Стоеше вцепенен, докато Хаджиун скочи от седлото и го прегърна.

— Зимата беше добра, Темуджин — каза той, като го тупаше възбудено по гърба с облечената си в ръкавица ръка. — Ела да видиш.

23.

Качиха се на конете за последния кратък преход, макар че понитата им залитаха от изтощение. Лагерът бе разположен върху тъмното лице на старо свлачище, скрит от най-свирепия вятър от отвесната стена и от хълма. Двете дузини гери приличаха на лишеи, а на всяко защитено от вятъра място можеха да се видят полудиви кучета и вързани понита. Макар да копнееше за почивка и топла храна, Темуджин не можеше да не огледа скритото в снега оживено селище. Личеше, че Джелме държи лагера на военна нога. Бойците, запътили се на пост, минаваха покрай тях, свели глави срещу вятъра. Мъжете бяха много повече от жените и децата, забеляза Темуджин, който наблюдаваше лагера с очите на непознат. Това беше чудесно, защото бяха готови само за миг да скочат на конете и да се хвърлят в боя, но не можеше да продължава вечно. На война мъжете следваха водачите си, но искаха да имат и дом, където да се завърнат и да бъдат посрещнати от женска ласка и деца.

Някои, познали глада и страха като скиталци, може би се задоволяваха с новопоявилото се племе в снега, макар и досега да се отнасяха един към друг с предпазливостта на диви кучета. Темуджин потисна нетърпението си. Скиталците трябваше да се научат да виждат брат там, където преди виждаха враг. И да разберат, че бащата-небе познава само един народ, а не безброй племена. Това щеше да стане, Темуджин беше сигурен.

Ободри се, докато вървеше из лагера. При вида на отделни подробности започна да се отърсва от умората. Видя на високата скала стражите, увити от главата до петите срещу вятъра. Не им завиждаше и си помисли, че едва ли виждаха нещо в силния снеговалеж. Все пак това показваше, че Джелме е изряден и Темуджин остана доволен. Лагерът нямаше нищо общо с обичайната зимна летаргия на другите племена. Темуджин усети сдържаното вълнение веднага щом се озова сред хората.

Видя нови лица — мъже и жени, които му бяха напълно непознати. Може би приемаха окаяната му група като поредното семейство скиталци. Темуджин погледна към Бьорте, за да види какво е първото й впечатление от малкото му племе на север. Тя също бе пребледняла от умора, но яздеше близо до него и зоркият й поглед не пропускаше нищо. Той не разбра дали тя одобрява това, което вижда. Подминаха гера, в който Арслан бе построил тухлената си пещ преди няколко месеца и Темуджин видя блясъка на нейния огън, език от светлина на фона на снега. Вътре се топлеха мъже и жени и той чу смях, докато минаваше покрай входа. Обърна се към ковача да види реакцията му, но Арслан не обръщаше внимание на нищо. Очите му не спираха да оглеждат хората с надеждата да видят сина му.

Джелме излезе да ги посрещне веднага щом чу вика на Хаджиун. Хазар също излетя от друг гер и грейна от радост при вида на малкия отряд, заминал преди половин година. Слязоха от конете и ухилени момчета се втурнаха да приберат понитата, без никой да ги е викал. Темуджин опита да перне закачливо едно от тях и то се сви. Беше доволен от начина, по който Джелме управляваше племето. В негово отсъствие никой не беше станал дебел и бавен.

Гордостта на Арслан от сина му бе очевидна и Темуджин видя как Джелме кима на баща си. За негова изненада Джелме се отпусна на коляно и посегна към ръката му.

— Не, Джелме, стани — каза Темуджин, леко раздразнен. — Искам да се скрия от вятъра.

Джелме остана на колене, макар че вдигна главата си.

— Нека новите да видят това, господарю хан. Те все още не те познават.