Степният вълк

Арслан отвори уста, но гневът на Джелме беше набрал инерция и нямаше начин да бъде спрян.

— Да не искаш да се откажа и просто да легна в снега? Избрал съм си този път. Намерих кого да следвам и положих клетва към него. Думата ми е желязо, татко, точно както си ме учил. Или си имал предвид, че трябва да бъде силна само когато шансовете са на твоя страна? Не. Не очаквай от мен да се откажа от тези хора. Казах ти, имам си място, независимо какъв ще бъде краят. — Замълча за момент, задъхан от силата на чувствата си. — Накарах татарите да се страхуват от нас, така бях обещал. Надявах се да се гордееш с мен, а ти фучиш със страховете си като празнословен старец.

Арслан не искаше да го удря. Но синът му стоеше прекалено близко и щом раздвижи ръцете си, той реагира инстинктивно и заби железния си юмрук в челюстта му. Джелме падна замаян и удари рамото си в ръба на пещта.

Арслан гледаше ужасен как синът му се отърсва за миг и се изправя с ледено спокойствие. Младежът потърка челюстта си. Лицето му беше много бледо.

— Не го прави отново — тихо каза Джелме и го изгледа твърдо.

— Това беше грешка, синко. Просто тревога и умора, нищо повече — отвърна Арслан. Изглеждаше така, сякаш бе наранил сам себе си.

Джелме кимна. При упражненията им беше получавал и по-лоши удари, но гневът продължаваше да бушува в него и му бе трудно да го потуши.

— Научи ме да правя мечове — каза той и думите му прозвучаха като заповед. — Ще ни е нужно всяко едно острие, а както сам каза, ти няма да живееш вечно. Никой от нас няма да живее вечно.

Разтърка отново челюстта си и трепна, когато тя изщрака.

— Тук намерих нещо, което си струва — каза той, опитвайки се да събуди интереса на баща си. — Племената се бият помежду си и пилеят силите си. А тук ние показахме, че човек може да започне отново, без значение дали е найман или вълк.

Арслан видя странна светлина в очите на сина си и тя го разтревожи.

— Той осигурява храна за търбусите им и за известно време те забравят за старите вражди и омраза. Ето какво аз виждам тук! — рязко отвърна той. — Племената враждуват помежду си от хиляда години. Да не мислиш, че един човек е в състояние да надделее над цялата тази омраза?

— А какъв е изходът? — попита Темуджин от вратата.

Двамата се завъртяха рязко към него, той забеляза тъмната синина върху челюстта на Джелме и разбра какво е станало.

Изглеждаше изтощен, когато приближи към пещта.

— Не можах да заспя. Три жени и сестра ми дърдорят като птици, затова дойдох тук.

Синът и бащата не отговориха и Темуджин продължи, като затвори очи срещу огъня.

— Не искам слепи последователи, Арслан — каза той. — Прав си да поставяш под въпрос целта ни. Виждаш парцалива шайка, която едва свързва двата края, за да изкара зимата. Може би е по-добре да си намерим някоя долина и да гледаме стада и деца, докато племената продължават да скитат и да се колят помежду си.

— Да не би да те е грижа колко непознати умират в тези битки? — рече Арслан.

Темуджин спря жълтите си очи върху ковача и сякаш изпълни тясното пространство на гера.

— Ние храним земята с кръвта си и с безкрайните си вражди — след малко каза той. — Винаги е било така, но това не означава, че трябва да продължим. Показах, че едно племе може да се състои от кераити, вълци, войели и наймани. Ние сме един народ, Арслан. Щом станем достатъчно силни, аз ще накарам всички да дойдат при мен или ще ги пречупя племе след племе. Казвам ти, че сме един народ. Ние сме монголи, Арслан. Ние сме сребърният народ и един хан ще поведе всички ни.

— Или си пиян, или бълнуваш — отвърна Арслан, без да обръща внимание на смущението на сина си. — Какво те кара да мислиш, че ще те приемат?

— Аз съм земята. А земята не прави разлика между родовете на нашия народ — отвърна Темуджин и ги изгледа. — Не искам вашата вярност. Вие ми я дадохте с клетвата си и тя ви обвързва до смъртта ви. Възможно е всички да бъдем убити, но ако това ви спре, значи не сте мъжете, за които ви мисля.

Засмя се за миг и разтърка очи. Топлината беше засилила умората му.

— Навремето се изкатерих да уловя едно орле. Можех да си остана долу, но наградата си заслужаваше риска. Оказа се, че орлетата са две, така че изкарах по-голям късмет от този, на който се бях надявал.

Смехът му прозвуча горчиво, но Темуджин не обясни защо. Потупа бащата и сина по раменете.

— А сега спрете с тези препирни и бъдете с мен — каза той. Спря за момент да види как ще приемат думите му, после излезе навън, за да намери къде да поспи.

24.

Вен Чао внимателно следеше през завесите слугите си, които се огъваха под тежестта на носилката. На всяка дървена дръжка имаше по трима мъже и усилието им би трябвало да ги загрее, но през коприната той видя, че устните им са започнали да посиняват. Беше потеглил чак след като снегът започна да се топи, но тук под краката все още хрущеше лед и ветровете бяха жестоки. Подозираше, че ще изгуби един или двама роби, преди да стигнат до монголския лагер. Сгуши се в кожуха си и се запита раздразнено дали изобщо ще намерят лагера.