Степният вълк

Известно време се забавляваше да проклина хана на кераитите Тогрул, който твърдеше, че знаел къде точно зимувала разбойническата шайка. После с малко повече жар и въображение се зае да упражнява още по-изтънчени обиди за двора на Дзин в Кайфенг.

Разбра, че са го изпреварили в момента, в който забеляза изражението по лицата на евнусите. Бяха досущ като старите клюкарки. Нищо в двора не можеше да се случи, без те да научат. Спомни си язвителното задоволство, с което дребният Джанг, техният първенец, го въведе при първия министър.

Сви раздразнено устни при спомена. Той беше експерт в дворцовите игри, а ето какво го бе сполетяло. Беше приспан от една жена в най-добрата Върбова къща в Кайфенг и бе пропуснал една-единствена важна среща. Въздъхна от спомена за уменията й, за всяко палаво докосване и за онова особено нещо, което тя правеше с перцето. Надяваше се, че нейните услуги са излезли солени на враговете му. Щом се събуди посред нощ в леглото й, незабавно разбра, че ще си плати за удоволствията. Десет години хитроумие, пропиляно само за една пиянска нощ с поезия и любов. Пък и поезията не беше кой знае колко добра. Министърът обяви дипломатическата мисия до варварските племена като че ли му оказваше огромна чест и, разбира се, Вен бе принуден да се усмихне и да чука главата си в пода, сякаш са осъществили най-големите му мечти.

Две години по-късно все още чакаше да го извикат обратно. Но далеч от машинациите и игрите на двора, несъмнено вече беше забравен. Пращаше копия от докладите си по доверени приятели със заръката да ги предадат нататък, но имаше голяма вероятност никой да не ги е прочел. Беше много лесно да потънат сред хилядите документи и писари, които обслужваха двора на Средното царство. А за подлец като Джанг подобно нещо изобщо не би представлявало проблем.

Отказваше да се предаде на отчаянието, но имаше вероятност да завърши дните си сред противните монголски племена, измръзнал до смърт или отровен от вездесъщото им гранясало овнешко и вкисналото им мляко. Това наистина беше прекалено за човек с неговото положение и напреднала възраст. Беше взел със себе си само дузина слуги, охрана и носачи, но зимата се бе оказала прекалено сурово изпитание за по-слабите от тях и ги бе пратила обратно в колелото на живота към следващото им прераждане. Споменът как личният му писар пипна треска и умря още го вбесяваше. Човекът просто седна в снега и отказа да продължи нататък. Един от охраната го бе заритал по нареждане на Вен, но въпреки това дребосъкът умря, без да крие злостното си задоволство.

Дано да се прероди като чистач или пони, което ще налагат редовно и с ентусиазъм. Сега, след като онзи си беше отишъл, Вен можеше само да съжалява, че лично не го е бил. Времето никога не достигаше, дори и на най-добросъвестните.

Чу ритмичния тропот на конски копита. Канеше се да спусне завесата, която го предпазваше от вятъра, но размисли. Сигурно стражите идваха да му съобщят, че както и през изминалите дванадесет дни, не са открили следа. Чу ги да викат и старото му сърце се разтуптя от облекчение, но беше под достойнството му да го показва. Нима не беше пети братовчед на втората съпруга на императора? Ето защо взе един свитък и зачете философския текст, за да открие спокойствие в простите му размисли. Винаги се бе чувствал уютно с възвишения морален тон на Конфуций, но определено с удоволствие би изпил едно питие с ученика му Шун Ци. Именно към неговите думи се обръщаше най-често, когато не бе в настроение.

Игнорира възбуденото дърдорене на стражите, докато решаваха кой ще наруши бляскавото му уединение. Шун Ци смяташе, че пътят към съвършенството е пътят към просветлението и Вен обмисляше този превъзходен паралел в собствения си живот. Тъкмо посягаше към четката за писане, когато носилката бе поставена на земята и той чу как някой нервно прочиства гърлото си край ухото му. Въздъхна. Пътуването беше еднообразно, но мисълта, че отново ще му се наложи да общува с некъпаните диваци, обтягаше търпението му до краен предел. И всичко това заради една нощ невъздържаност, помисли той, докато дърпаше завесата и поглеждаше към най-доверения си страж.

— Е, Юан, май сме спрели — каза той и почука с дълъг нокът по пергамента, показвайки неодобрението си. Юан бе коленичил до носилката, но щом господарят му проговори, се просна на земята и опря чело в ледената земя. Вен въздъхна шумно. — Можеш да говориш, Юан. Ако не го сториш, ще висим тук цял ден.

В далечината през вятъра се чуваше скръбният вой на предупредителните рогове. Юан погледна в посоката, откъдето идваха.

— Намерихме ги, господарю. Идват.

Вен кимна.

— Ти си пръв сред стражите ми, Юан. Уведоми ме, когато приключат с перченето и крясъците.