Степният вълк

Изчака татаринът да пусне стрелата си, после пристъпи напред и заби острието в бедрото му. Кръвта го опръска, мъжът изрева и дръпна свирепо юздите. Изгуби самообладание и обърна понито си към един гер, който рухна с трясък на разцепващо се дърво и го катапултира през главата на коня.

Шестимата нападатели най-отпред обърнаха лъковете си към Темуджин и го принудиха да скочи към първото попаднало му прикритие. Един воин препусна към него с ръмжене, за да забие стрелата си в гърдите му. Темуджин се претърколи и се изправи с протегнат меч. Мъжът изкрещя, когато острието се заби в корема му, и стрелата изсвистя над главата на Темуджин. Рамото на понито го блъсна и го стовари на земята. Той се изправи замаян и се огледа.

В лагера цареше хаос. Татарите бяха изгубили много хора, но оцелелите яздеха тържествуващо и се оглеждаха за мишени. Мнозина бяха оставили лъковете и бяха извадили мечове. Темуджин видя, че двама препускат към Арслан и посегна към лъка и стрелите си. Първата се оказа счупена, останалите се бяха пръснали. След трескаво търсене намери една здрава. Чу вика на майка си и докато се обръщаше, Бьорте се втурна навън от гера след малката Темулун. Сестра му тичаше ужасена и двете не видяха препусналия към тях татарин. Той затаи дъх. Арслан беше въоръжен и кален в битки и Темуджин направи своя избор.

Опъна тетивата и се прицели във воина, който се канеше да сграбчи Бьорте. Внезапно чу тропот и осъзна, че към него се носи друг татарин, вече замахнал с меча да отсече главата му. Нямаше време да се защити и падна на коляно в мига, в който пусна тетивата, като отчаяно се мъчеше да не изпусне целта. Стрелата се удари в земята и отскочи. После нещо го блъсна толкова силно, че светът се разтърси и той падна.

Джелме застана до баща си, докато двамата татари се носеха срещу тях.

— Наляво — излая Арслан и отстъпи крачка вдясно.

Татарите видяха движението, но бащата и синът бяха чакали до последния момент и нападателите не успяха да реагират.

Върхът на острието на Арслан докосна врата на единия мъж, а Джелме едва не отсече главата на втория. И двамата умряха веднага, а понитата им препуснаха без посока нататък.

Водачът на татарите беше загинал при първата атака срещу барикадите. От първоначалния им отряд бяха останали едва дузина мъже. Лагерът се намираше в подножието на един хълм. Нямаше начин да препуснат през него и да продължат, затова оцелелите крещяха и се въртяха, съсичайки всичко около себе си. Арслан видя двама да се гърчат и пищят, свалени от седлата и наръгани с ножове. Кървава битка беше, но основната татарска сила бе унищожена. Малцината оцелели се бяха навели ниско към шиите на конете си и препускаха обратно натам, откъдето бяха дошли, а стрелите свистяха подире им.

Видя, че един се връща от другата страна на лагера и се приготви да го убие, застанал неподвижно на пътя на понито. В последния момент съзря ритащите крака на пленницата и това го спря. Лявата му ръка се стрелна да дръпне Бьорте, но пръстите му едва докоснаха края на дрехата й. Ездачът отмина. Арслан видя, че Хазар следи татарина със стрела на тетивата, и изкрещя.

— Спри, Хазар. Спри!

Заповедта отекна във внезапно притихналия лагер. Не повече от шестима татари бяха успели да се измъкнат и Арслан вече тичаше към понитата.

— На конете! — изкрещя той. — Грабнали са една от жените. На конете!

Озърна се за Темуджин, видя безжизненото тяло и спря ужасен. Темуджин лежеше сред мъртъвци. Едно пони със счупен крак трепереше до него и по хълбоците му се спускаше белезникава пот. Арслан избута животното настрани и коленичи до младия мъж, когото беше спасил от вълците.

Видя много кръв и усети, че сърцето му болезнено се свива. Протегна ръка и докосна раната в главата на Темуджин. Изкрещя от радост, защото видя, че тя все още кърви. Лицето на Темуджин бе наполовина потопено в локвата кръв и Арслан го повдигна.

— Жив е — прошепна той.

Темуджин беше в безсъзнание и Арслан го отнесе в първата палатка. Братята му препуснаха след нападателите, като само хвърлиха поглед към тялото в ръцете на ковача. Лицата им бяха мрачни и гневни. Арслан не искаше да е на мястото на татарите, които те щяха да уловят днес.

Арслан положи Темуджин в гера на майка му и го остави. Темулун плачеше горчиво в дъното. Хулун вдигна очи от сина си и посегна към иглата и конеца.

— Успокой дъщеря ми, Арслан — каза тя и се съсредоточи за предстоящата работа.

Арслан сведе глава и отиде до момиченцето.

— Искаш ли да те гушна? — попита той.

Темулун кимна през сълзи и той я вдигна във въздуха. Тя го погледна и той се насили да се усмихне. Напрежението от боя отслабваше. Той се усети замаян, сърцето му биеше прекалено бързо, за да стои спокойно на едно място. Хулун мушна кокалената игла в скалпа на Темуджин и Арслан видя, че момиченцето трепва и отваря уста, за да се разреве отново.

— Всичко е наред, мъничката ми. Ела, ще те отнеса при Елуин. Търсеше те — каза той. Не искаше детето да вижда труповете навън, но пък не можеше да стои в гера, без да прави нищо. Надяваше се Елуин да е все още жива.