Степният вълк

Тъкмо се канеше да излезе, когато Темуджин рязко изохка. Арслан се обърна и видя, че очите на младия мъж са отворени и ясни и наблюдават сръчно шиещата го Хулун.

— Не мърдай — каза тя, когато синът й се помъчи да стане. — Трябва да те закърпя добре.

Темуджин се подчини и очите му откриха Арслан край вратата.

— Разказвай — нареди той.

— Пречупихме атаката им. Хванаха Бьорте — отвърна Арслан.

Докато говореше, Хулун дръпна конеца и част от скалпа на Темуджин се набръчка. Арслан подхвърли Темулун в ръцете си, но тя вече се бе успокоила и се бе заиграла с едно сребърно копче на дела си.

Хулун попи с парче плат кръвта от очите на сина си. Скалпът му продължаваше да кърви силно, но шевовете вършеха работа. Тя заби отново иглата в плътта и усети, че Темуджин се напряга.

— Трябва да ставам, майко — промърмори той. — Свършваш ли?

— Братята ти препуснаха след тях — бързо каза Арслан. — Няма смисъл да тръгваш и ти, поне засега. Изгубил си много кръв и не е нужно да рискуваш.

— Тя е моя жена — отвърна Темуджин и погледът му стана леден.

Майка му се наведе сякаш да го целуне, но вместо това скъса със зъби конеца. Той седна веднага щом тя се отдръпна и докосна с пръсти шева.

— Благодаря ти — каза той. Очите му престанаха да гледат свирепо и Хулун кимна, докато изтриваше кръвта по бузата му.

Арслан чу гласа на Елуин отвън и излезе, за да предаде Темулун на нейните грижи. Върна се с мрачно изражение, докато Темуджин се опитваше да се изправи. Младият хан се олюляваше и се бе хванал за централния стълб на гера, за да остане на крака.

— Днес не бива да яздиш — каза Арслан. — Можеш да вървиш по следите на братята си. Остави ги да я намерят.

— Ти би ли го сторил? — попита Темуджин. Беше затворил очи от замайването и сърцето на Арслан се сви, като видя колко е решителен. Въздъхна.

— Не, щях да тръгна след тях. Ще доведа понитата.

Излезе навън. Хулун застана до сина си и хвана свободната му ръка.

— Това, което имам да ти казвам, няма да ти хареса — промърмори тя.

Темуджин отвори очи и примигна от новата струйка кръв.

— Казвай, каквото и да е — каза той.

— Ако братята ти не успеят да ги настигнат до вечерта, те ще я наранят.

— Те ще я изнасилят, майко. Зная. Тя е силна.

Хулун поклати глава.

— Не знаеш. Ще бъде посрамена. — Замълча за момент, чакаше го да разбере. — Ако я наранят, ще трябва да бъдеш много силен. Не можеш да очакваш от нея да бъде същата. Нито с теб, нито с който и да било мъж.

— Ще ги избия — обеща Темуджин, усещайки как гневът пламва в него. — Ще ги изгоря и ще ям от плътта им, ако го сторят.

— Това би донесло мир на теб, но не би променило нищичко за Бьорте — каза Хулун.

— Какво друго ми остава? Тя не може да ги убие. Това, което се случва не е по нейна вина. — Откри, че плаче, и яростно избърса кървавите сълзи от бузите си. — Тя ми имаше доверие.

— Не можеш да поправиш това, синко, ако успеят да се изплъзнат от братята ти. Ако я откриеш жива, ще трябва да бъдеш търпелив и мил.

— Зная! Обичам я. Това е достатъчно.

— Беше — не отстъпи Хулун. — Занапред може и да не бъде.

Стоеше на студения вятър и главата му туптеше. Докато чакаше Арслан да доведе понитата, Темуджин се огледа, надушвайки миризмата на кръв. Лагерът беше пълен с обезобразени тела. Някои все още се движеха. Един татарин лежеше по гръб като мъртъв, но пръстите му мърдаха около двете стрели на гърдите му като някакви бледи паяци. Темуджин извади ножа от колана си и с олюляване тръгна към него. Мъжът беше на няколко мига от смъртта си, но въпреки това Темуджин коленичи до него и опря острието в пулсиращото му гърло. Пръстите на татарина замръзнаха и той безмълвно обърна очи към него. Щом погледите им се срещнаха, Темуджин бавно натисна надолу, преряза трахеята и видя, че тя засмуква въздух и кръв.

Когато се изправи, все още стъпваше несигурно. Слънцето изглеждаше прекалено ярко. Изведнъж се обърна и повърна. Чу Хулун да говори нещо, но думите й достигаха до него през някакъв рев и не успя да я разбере. Двамата с Арслан спореха дали да потегли и Темуджин видя как ковачът се мръщи нерешително.

— Няма да падна — каза им той и се хвана за седлото. — Хайде, помогнете ми да се кача. Трябва да ги последвам.

Наложи се двамата да му помогнат да се качи в седлото, но щом възседна коня, Темуджин се почувства малко по-сигурно. Поклати глава и трепна от изгарящата болка.

— Джелме? — извика той. — Къде си?

Синът на Арслан бе покрит със засъхваща кръв, а мечът му все още беше изваден, докато вървеше сред труповете към тях. Темуджин, смътно си даде сметка, че никога досега не го беше виждал разгневен.

— Докато ни няма, трябва да преместиш лагера — каза Темуджин, като заваляше думите. Усещаше главата си прекалено голяма и сякаш всеки момент щеше да клюмне. Не чу отговора на Джелме. — Пътувай нощем. Отведи ги сред хълмовете, но се движи на юг към кераитите. Ако Тогрул има мъже като нас, ще изтрия татарите от лицето на земята. Ще те потърся, щом намеря жена си.

— Твоя воля, господарю — каза Джелме. — А ако не се върнеш?

Това трябваше да се каже, но Темуджин отново трепна. Болката стана почти непоносима.