Степният вълк

— Тогава намери долината, за която сме си говорили, и отгледай синове и овце — най-сетне отвърна той.

Беше изпълнил дълга си на хан. Джелме бе чудесен водач и хората на Темуджин оставаха в сигурни ръце. Стисна здраво поводите. Братята му едва ли се бяха отдалечили много. Оставаше единствено отмъщението.

26.

Слънцето клонеше към запад и къпеше степта в златна светлина, когато Хазар и Хаджиун откриха тялото на единия от мъжете, които преследваха. Това можеше да бъде капан. Хаджиун остана в седлото с готов за стрелба лък, а Хазар приближи трупа и го обърна с върха на ботуша си.

От стомаха на татарина стърчеше счупена стрела. Цялата долна половина на тялото му бе почерняла от кръв, а лицето му бе вкочанено и бяло като тебешир. Спътниците му бяха взели със себе си понито му — по-плитките следи от копитата му още се виждаха в почвата. Хазар бързо претърси тялото, но дори и да бе имало нещо по-ценно, татарите вече го бяха взели.

Братята продължиха да яздят, докато можеха да виждат следите, но настъпващият мрак ги принуди да спрат, за да не изгубят дирята. Никой не проговори, докато смесваха по глътка мляко и кръв от вената на кобилата на Хаджиун. И двамата бяха видели безжизнения Темуджин в ръцете на Арслан и нямаше да позволят на врага да се измъкне.

Спаха лошо, събудиха се преди зазоряване и потеглиха веднага щом слабата светлина отново разкри следите на нападателите. Двамата само се спогледаха и препуснаха в галоп. Бяха здрави и калени. Татарите нямаше да им се изплъзнат.

На втория ден отпечатъците от копита станаха по-свежи и по-лесни за виждане. Хаджиун беше по-добър следотърсач от брат си, който никога не бе имал нужното търпение. Скочи от седлото си и докосна купчината тор, търсейки следа от топлина. Пръстите му се забиха в тъмната топка и той се ухили.

— По-прясно е от предишното. Настигаме ги, братко — каза той на Хазар.

Татарите не бяха положили усилия да скрият следите си. От втората сутрин те продължаваха почти направо, насочени към някаква неизвестна цел. Дори и да знаеха, че ги преследват, вече не се опитваха да се крият.

— Надявам се да ги настигнем, преди да стигнат целта си — мрачно каза Хазар. — Ако са тръгнали към някой голям лагер, губим и тях, и Бьорте.

Хаджиун скочи в седлото и се намръщи, когато уморените му мускули запротестираха.

— Трябва да са дошли отнякъде — каза той. — Ако се доберат до сигурно място, един от нас ще трябва да се върне за още хора. Може би дори да продължи с Темуджин до кераитите. Няма да ни избягат, Хазар. Все ще ни паднат в ръцете.

— Ако Темуджин е жив — промърмори Хазар.

Хаджиун поклати глава.

— Жив е. Дори вълците не успяха да го спрат. Да не мислиш, че някаква си рана от татарин би го направила?

— Спомни си баща ни — каза Хазар.

— Все още не са си платили за това — отвърна свирепо Хаджиун.

На третата вечер и двамата бяха схванати и уморени от тежката езда. Сместа от кръв и мляко можеше да ги поддържа дълго време, но конете бяха уморени, а кобилата започна да показва признаци на раздразнение също като тях самите. И двамата имаха лоши натъртвания от битката, а глезенът на Хаджиун бе подут и болезнен при докосване. Не каза нищо на брат си, но не можеше да скрие, че куца. Спаха тежко и Хаджиун се събуди със стряскане, когато нечие острие опря гърлото му.

Когато отвори очи, беше тъмно като в рог. Помъчи се да се претърколи настрани, но се отпусна с облекчение, когато чу познатия глас.

— Арслан има какво да ти покаже за проследяването, братко — каза в ухото му Темуджин. — След малко ще съмне. Готов ли си за още един ден?

Хаджиун скочи на крака и прегърна Темуджин, а после и Арслан, изненадвайки по-възрастния мъж.

— Не може да са много напред — каза той.

На няколко крачки от тях Хазар спря да хърка и се обърна. Хаджиун отиде до него и го побутна с крак по ребрата.

— Ставай, Хазар, имаме гости.

Хазар скочи на крака и опъна лъка. Макар да спяха като мъртъвци, рефлексите на братята си оставаха безупречни.

— Аз съм, братко — тихо каза Темуджин в мрака. Лъкът изскърца отново, Хазар отпусна тетивата.

— Как е главата ти? — попита той.

— Боли, но шевовете държат — отвърна Темуджин. Погледна на изток и видя вълчата зора, първата сива светлина преди появата на слънцето. Подаде им мях с черен айраг.

— Пийте бързо и се пригответе за езда — каза той. — Прекалено дълго ги гоним.

В гласа му се долавяше тиха болка, която всички разбираха. Бьорте бе прекарала три нощи с нападателите. Никой не каза нищо по въпроса. Айрагът стопли празните им стомаси и им даде прилив на енергия, от който така се нуждаеха. Млякото и кръвта щяха да почакат за по-нататък. Засега това им беше достатъчно.

Потънали в прах и уморени, тримата братя и Арслан най-после зърнаха за първи път плячката си. Следата беше продължила нагоре през хълмовете и пресечената местност бе забавила лудото им темпо. Темуджин не беше проговорил нито дума, а погледът му не се откъсваше от хоризонта. Търсеше татарите.