Читаем Степният вълк полностью

— Тогава намери долината, за която сме си говорили, и отгледай синове и овце — най-сетне отвърна той.

Беше изпълнил дълга си на хан. Джелме бе чудесен водач и хората на Темуджин оставаха в сигурни ръце. Стисна здраво поводите. Братята му едва ли се бяха отдалечили много. Оставаше единствено отмъщението.

26.

Слънцето клонеше към запад и къпеше степта в златна светлина, когато Хазар и Хаджиун откриха тялото на единия от мъжете, които преследваха. Това можеше да бъде капан. Хаджиун остана в седлото с готов за стрелба лък, а Хазар приближи трупа и го обърна с върха на ботуша си.

От стомаха на татарина стърчеше счупена стрела. Цялата долна половина на тялото му бе почерняла от кръв, а лицето му бе вкочанено и бяло като тебешир. Спътниците му бяха взели със себе си понито му — по-плитките следи от копитата му още се виждаха в почвата. Хазар бързо претърси тялото, но дори и да бе имало нещо по-ценно, татарите вече го бяха взели.

Братята продължиха да яздят, докато можеха да виждат следите, но настъпващият мрак ги принуди да спрат, за да не изгубят дирята. Никой не проговори, докато смесваха по глътка мляко и кръв от вената на кобилата на Хаджиун. И двамата бяха видели безжизнения Темуджин в ръцете на Арслан и нямаше да позволят на врага да се измъкне.

Спаха лошо, събудиха се преди зазоряване и потеглиха веднага щом слабата светлина отново разкри следите на нападателите. Двамата само се спогледаха и препуснаха в галоп. Бяха здрави и калени. Татарите нямаше да им се изплъзнат.

На втория ден отпечатъците от копита станаха по-свежи и по-лесни за виждане. Хаджиун беше по-добър следотърсач от брат си, който никога не бе имал нужното търпение. Скочи от седлото си и докосна купчината тор, търсейки следа от топлина. Пръстите му се забиха в тъмната топка и той се ухили.

— По-прясно е от предишното. Настигаме ги, братко — каза той на Хазар.

Татарите не бяха положили усилия да скрият следите си. От втората сутрин те продължаваха почти направо, насочени към някаква неизвестна цел. Дори и да знаеха, че ги преследват, вече не се опитваха да се крият.

— Надявам се да ги настигнем, преди да стигнат целта си — мрачно каза Хазар. — Ако са тръгнали към някой голям лагер, губим и тях, и Бьорте.

Хаджиун скочи в седлото и се намръщи, когато уморените му мускули запротестираха.

— Трябва да са дошли отнякъде — каза той. — Ако се доберат до сигурно място, един от нас ще трябва да се върне за още хора. Може би дори да продължи с Темуджин до кераитите. Няма да ни избягат, Хазар. Все ще ни паднат в ръцете.

— Ако Темуджин е жив — промърмори Хазар.

Хаджиун поклати глава.

— Жив е. Дори вълците не успяха да го спрат. Да не мислиш, че някаква си рана от татарин би го направила?

— Спомни си баща ни — каза Хазар.

— Все още не са си платили за това — отвърна свирепо Хаджиун.

На третата вечер и двамата бяха схванати и уморени от тежката езда. Сместа от кръв и мляко можеше да ги поддържа дълго време, но конете бяха уморени, а кобилата започна да показва признаци на раздразнение също като тях самите. И двамата имаха лоши натъртвания от битката, а глезенът на Хаджиун бе подут и болезнен при докосване. Не каза нищо на брат си, но не можеше да скрие, че куца. Спаха тежко и Хаджиун се събуди със стряскане, когато нечие острие опря гърлото му.

Когато отвори очи, беше тъмно като в рог. Помъчи се да се претърколи настрани, но се отпусна с облекчение, когато чу познатия глас.

— Арслан има какво да ти покаже за проследяването, братко — каза в ухото му Темуджин. — След малко ще съмне. Готов ли си за още един ден?

Хаджиун скочи на крака и прегърна Темуджин, а после и Арслан, изненадвайки по-възрастния мъж.

— Не може да са много напред — каза той.

На няколко крачки от тях Хазар спря да хърка и се обърна. Хаджиун отиде до него и го побутна с крак по ребрата.

— Ставай, Хазар, имаме гости.

Хазар скочи на крака и опъна лъка. Макар да спяха като мъртъвци, рефлексите на братята си оставаха безупречни.

— Аз съм, братко — тихо каза Темуджин в мрака. Лъкът изскърца отново, Хазар отпусна тетивата.

— Как е главата ти? — попита той.

— Боли, но шевовете държат — отвърна Темуджин. Погледна на изток и видя вълчата зора, първата сива светлина преди появата на слънцето. Подаде им мях с черен айраг.

— Пийте бързо и се пригответе за езда — каза той. — Прекалено дълго ги гоним.

В гласа му се долавяше тиха болка, която всички разбираха. Бьорте бе прекарала три нощи с нападателите. Никой не каза нищо по въпроса. Айрагът стопли празните им стомаси и им даде прилив на енергия, от който така се нуждаеха. Млякото и кръвта щяха да почакат за по-нататък. Засега това им беше достатъчно.

Потънали в прах и уморени, тримата братя и Арслан най-после зърнаха за първи път плячката си. Следата беше продължила нагоре през хълмовете и пресечената местност бе забавила лудото им темпо. Темуджин не беше проговорил нито дума, а погледът му не се откъсваше от хоризонта. Търсеше татарите.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Николай II
Николай II

«Я начал читать… Это был шок: вся чудовищная ночь 17 июля, расстрел, двухдневная возня с трупами были обстоятельно и бесстрастно изложены… Апокалипсис, записанный очевидцем! Документ не был подписан, но одна из машинописных копий была выправлена от руки. И в конце документа (также от руки) был приписан страшный адрес – место могилы, где после расстрела были тайно захоронены трупы Царской Семьи…»Уникальное художественно-историческое исследование жизни последнего русского царя основано на редких, ранее не публиковавшихся архивных документах. В книгу вошли отрывки из дневников Николая и членов его семьи, переписка царя и царицы, доклады министров и военачальников, дипломатическая почта и донесения разведки. Последние месяцы жизни царской семьи и обстоятельства ее гибели расписаны по дням, а ночь убийства – почти поминутно. Досконально прослежены судьбы участников трагедии: родственников царя, его свиты, тех, кто отдал приказ об убийстве, и непосредственных исполнителей.

А Ф Кони , Марк Ферро , Сергей Львович Фирсов , Эдвард Радзинский , Эдвард Станиславович Радзинский , Элизабет Хереш

Биографии и Мемуары / Публицистика / История / Проза / Историческая проза
Степной ужас
Степной ужас

Новые тайны и загадки, изложенные великолепным рассказчиком Александром Бушковым.Это случилось теплым сентябрьским вечером 1942 года. Сотрудник особого отдела с двумя командирами отправился проверить степной район южнее Сталинграда – не окопались ли там немецкие парашютисты, диверсанты и другие вражеские группы.Командиры долго ехали по бескрайним просторам, как вдруг загорелся мотор у «козла». Пока суетились, пока тушили – напрочь сгорел стартер. Пришлось заночевать в степи. В звездном небе стояла полная луна. И тишина.Как вдруг… послышались странные звуки, словно совсем близко волокли что-то невероятно тяжелое. А потом послышалось шипение – так мощно шипят разве что паровозы. Но самое ужасное – все вдруг оцепенели, и особист почувствовал, что парализован, а сердце заполняет дикий нечеловеческий ужас…Автор книги, когда еще был ребенком, часто слушал рассказы отца, Александра Бушкова-старшего, участника Великой Отечественной войны. Фантазия уносила мальчика в странные, неизведанные миры, наполненные чудесами, колдунами и всякой чертовщиной. Многие рассказы отца, который принимал участие в освобождении нашей Родины от немецко-фашистких захватчиков, не только восхитили и удивили автора, но и легли потом в основу его книг из серии «Непознанное».Необыкновенная точность в деталях, ни грамма фальши или некомпетентности позволяют полностью погрузиться в другие эпохи, в другие страны с абсолютной уверенностью в том, что ИМЕННО ТАК ОНО ВСЕ И БЫЛО НА САМОМ ДЕЛЕ.

Александр Александрович Бушков

Историческая проза
В круге первом
В круге первом

Во втором томе 30-томного Собрания сочинений печатается роман «В круге первом». В «Божественной комедии» Данте поместил в «круг первый», самый легкий круг Ада, античных мудрецов. У Солженицына заключенные инженеры и ученые свезены из разных лагерей в спецтюрьму – научно-исследовательский институт, прозванный «шарашкой», где разрабатывают секретную телефонию, государственный заказ. Плотное действие романа умещается всего в три декабрьских дня 1949 года и разворачивается, помимо «шарашки», в кабинете министра Госбезопасности, в студенческом общежитии, на даче Сталина, и на просторах Подмосковья, и на «приеме» в доме сталинского вельможи, и в арестных боксах Лубянки. Динамичный сюжет развивается вокруг поиска дипломата, выдавшего государственную тайну. Переплетение ярких характеров, недюжинных умов, любовная тяга к вольным сотрудницам института, споры и раздумья о судьбах России, о нравственной позиции и личном участии каждого в истории страны.А.И.Солженицын задумал роман в 1948–1949 гг., будучи заключенным в спецтюрьме в Марфино под Москвой. Начал писать в 1955-м, последнюю редакцию сделал в 1968-м, посвятил «друзьям по шарашке».

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Историческая проза / Классическая проза / Русская классическая проза