Степният вълк

— Хайде пак! — раздразнено каза Темуджин и тръгна преди още Юан да е заел позиция. Този път държеше острието високо над главата си и го стовари надолу в разсичащ удар. Юан го пресрещна със своя меч и броните им се сблъскаха с трясък. Но Темуджин беше поставил крака си зад него и войникът падна по гръб.

Загледа към Темуджин от земята, очаквайки следващия удар.

— Е?

— Какво „е“? — отвърна Темуджин. — Сега мога да забия меча в гърдите ти.

Юан не помръдна.

— Не можеш. Обучен съм да се бия във всяко положение — каза той, ритна с крак и запрати противника си на земята.

Темуджин скочи с напрегнато лице.

— Ако не носех тази тежка броня, нямаше да ти е толкова лесно — каза той.

— Тогава щях да те застрелям отдалеч — отвърна Юан. — Или да убия коня ти, ако видя, че си защитен.

Темуджин отново вдигаше меча си. Китките му горяха от умора, но той беше твърдо решен да нанесе поне един сериозен удар, преди да препуснат отново. Спря, щом чу думите на войника.

— Значи трябва да бронираме и понитата също като главите и гърдите си.

Юан кимна.

— Виждал съм да го правят. Железните пластини могат да се пришият към кожената сбруя толкова лесно, колкото и твоята броня.

— Много вещ учител си, Юан, казвал ли съм ти го?

Юан не го изпускаше от поглед — знаеше, че може да последва някой внезапен удар. Всъщност още се изумяваше, че Темуджин няма нищо против да бъде бит пред хората си. Не можеше да си представи, че някой от офицерите в миналото му би допуснал подобно представление. Унижението щеше да е прекалено голямо за тях, но Темуджин като че ли не осъзнаваше това или пък не го беше грижа. Местните бяха странна порода, но попиваха всичко, което можеше да им каже за новите доспехи. Дори го викаха да обсъжда тактиката с Темуджин и братята му. За Юан това, че по-младите мъже го слушат съсредоточено, беше нещо ново. Когато пазеше Вен Чао, знаеше, че съществува, за да даде живота си за посланика, или най-малкото да убие колкото може повече врагове, преди да падне. Мъжете, с които бе дошъл в степите, познаваха работата си много добре и рядко му се налагаше да ги поправя. А сега откри, че обучението му доставя удоволствие.

— Още веднъж — разнесе се гласът на Темуджин. — Този път ще нападна отляво.

Усмихна се. Последните два пъти, когато го беше предупреждавал, атаката идваше отдясно. Не че имаше особено значение, но се развеселяваше от опитите на Темуджин да заблуди преценката му.

Темуджин нападна бързо и мечът му полетя с по-голяма скорост, отколкото досега. Юан видя как лявото рамо потъва надолу и вдигна меча си. С прекалено голямо закъснение забеляза, че Темуджин наистина напада отляво. Все още можеше да осуети удара, но реши да не го прави и острието докосна гърлото му. Темуджин спря, задъхан и развеселен.

— Така беше по-добре — каза Юан. — Ставаш по-бърз в доспехите.

Темуджин кимна.

— Но въпреки това ти пусна удара нарочно, нали?

Юан си позволи да се усмихне.

— Когато станеш още по-добър, сам ще разбереш.

Докато препускаше в галоп, Юан се огледа и видя, че братята на Темуджин не развалят строя. Упражненията бяха продължили цял ден и Юан се оказа въвлечен в проблемите на масираното нападение. Яздеше с прикрепен за седлото лък, но стрелковите умения на шейсетте мъже не подлежаха на съмнение. Тогрул бе включил в групата двадесет от личните си дружинници. Всички бяха добре сложени и умели, но нямаха боен опит и отначало Темуджин беше страшно язвителен с тях. Собствените му бойци се подчиняваха безпрекословно и моментално на заповедите му, но новите винаги закъсняваха.

Юан бе изненадан, че му дават командването на лявото крило. Позицията изискваше старши офицер и той очакваше, че това ще бъде Хазар. Несъмнено и Хазар си беше помислил същото. Юан не пропусна убийствените му погледи. Братът на Темуджин яздеше с десетте си воини непосредствено до него. След вечерните тренировки Темуджин ги събираше около малкия огън и даваше нарежданията си за следващия ден. Може би не бе кой знае какво, но той беше включил в съвета си и Юан заедно с Джелме и Арслан и му задаваше хиляди въпроси. Когато Юан можеше да отговори от личен опит, всички го слушаха много внимателно. Понякога Темуджин поклащаше глава и Юан разбираше какво си мисли. Неговите хора не се бяха сражавали заедно години наред. А за кратко време можеха да научат малко неща, дори и при най-свирепата дисциплина.

Чу двете къси изсвирвания на рога на Темуджин. Това означаваше, че лявото крило трябва да излезе пред останалите, като изкриви строя. През тропота на конете Юан се спогледа с Хазар и двете звена препуснаха към новата си позиция.

Огледа се. Маневрата беше извършена добре и този път дружинниците на Тогрул бяха чули сигнала и бяха реагирали. Ставаха все по-добри и Юан усети искрицата гордост в сърцето си. Ако старите му офицери го видеха, щяха да се изпонатръшкат от смях. Първият меч на Кайфенг язди редом с диваци. Опита да се надсмее над себе си, както биха направили войниците в родината му, но някак не му се удаде.