Читаем Степният вълк полностью

Темуджин изсвири веднъж и дясното крило също се изнесе напред, оставяйки центъра да изостане. Юан погледна към Хаджиун и Джелме, които яздеха в другия край и гледаха мрачно в броните си. Конниците около брата на Темуджин бяха малко по-парцаливи, но държаха безупречно строя и се движеха като един. Юан кимна мислено и усети радостната възбуда от предстоящата битка.

Отзад се разнесе дълго изсвирване. Забавиха ход заедно, като всеки командир извика заповедта на отделението си. Понитата постепенно преминаха в тръс и Темуджин ги настигна с централната група и Арслан.

Докато строят се възстановяваше, Темуджин препусна напред и насочи коня си към лявото крило. Спря, докато го настигнаха, и Юан забеляза, че лицето му е пламнало от вълнение, а очите му са блеснали.

— Прати съгледвачи, Юан — извика той. — Ще дадем почивка на понитата, докато разузнават.

— Твоя воля, господарю — автоматично отвърна Юан.

Усети се, докато се обръщаше към двама млади воини, но сви рамене. Прекалено отдавна беше войник, за да променя навиците си, а и се наслаждаваше на задачата да превърне местните диваци в боен отряд.

— Таян, Рулах, продължете напред до залез-слънце. Видите ли нещо друго освен скиталци, връщайте се обратно.

Вече знаеше имената и на шейсетте души — запаметяването се беше превърнало в навик. И двамата мъже бяха от хората на Темуджин. Те сведоха глави, докато минаваха покрай него, и препуснаха напред. Юан не показа и следа от задоволството си, но Темуджин май го усети, ако можеше да се съди по ухилената му физиономия.

— Това май ти е липсвало, учителю — извика той. — Пролетта събужда кръвта ти.

Юан не отвърна, а Темуджин се върна обратно в строя. Вече две години изпълняваше ролята на охрана на Вен Чао. Клетвата към императора го задължаваше да се подчинява на всяка заповед, издадена от държавен чиновник. Дълбоко в сърцето си обаче признаваше, че Темуджин е прав. Липсваше му другарството на похода, нищо че местните нямаха нищо общо с мъжете, които познаваше. Надяваше се братята да оцелеят след първия сблъсък.



Беше изминал един месец, откакто напуснаха лагера на кераитите, и луната отново бе пълна. Радостната възбуда от първите седмици бе отстъпила пред безжалостна решителност. Вече нямаше много разговори около огньовете. Съгледвачите им откриха мястото, където Темуджин и братята му бяха видели голямата група татари. Черните кръгове в тревата събудиха мрачни спомени. Хаджиун и Хазар бяха особено мълчаливи, когато се качваха отново на конете. Нощта, в която спасиха Бьорте, се бе запечатала прекалено дълбоко в тях. Не можеха да забравят припяването на Темуджин и онази светлина, която усетиха, когато поглъщаха плътта на враговете си. Не говореха за случилото се. Онази нощ сякаш беше безкрайна, а когато най-сетне настъпи утрото, те разузнаха района с надеждата да разберат накъде ги беше водила малката група. Основният татарски лагер се оказа недалеч. Ако не ги бяха избили, татарите щяха да го стигнат на следващата сутрин и Бьорте щеше да е изгубена за месеци, а може би и завинаги.

Темуджин докосна пепелта в едно от огнищата и се намръщи. Беше студена.

— Съгледвачите да се разделят — каза той на братята си. — Ако ги пипнем, докато се местят, всичко ще приключи бързо.

Татарският лагер беше подготвен специално за сезона — сигурно се готвеха да заловят нападателите, които ги бяха тормозили през цялата зима. Движеха се с натоварени с гери каруци и големи стада, чиито фъшкии се забелязваха лесно. Темуджин се запита колко ли близо се намират. Спомни си чувството на безсилие, докато лежеше с татарска кръв на устата и гледаше мирния лагер, прекалено голям, за да бъде нападнат. И дума не можеше да става да ги остави да се измъкнат. Беше отишъл при Тогрул като човек, който няма друг избор.

— Много хора е имало тук — отбеляза Юан до рамото му. Воинът бе преброил черните кръгове и беше разчел следите. — Повече от сто, както каза на Тогрул.

Темуджин го погледна.

— Може би. Не мога да кажа със сигурност.

Юан се загледа в човека, който ги бе довел през пустошта да убиват. Мина му през ума, че петдесет от най-добрите мъже на Тогрул щяха да бъдат по-подходящи от тридесет. Но тогава те щяха да са повече от хората на Темуджин и това нямаше да се хареса на младия мъж. Юан бе забелязал как Темуджин смесва групите и ги кара да работят заедно. Беше известен с жестокостта си — но и с успехите си. Вече всички гледаха на него като на хан. Юан се запита дали Тогрул е знаел какъв риск поема. Въздъхна тихо, щом Темуджин се отдалечи да разговаря с братята си. Златото и земите могат да купят много, стига да се използват добре. Вен Чао бе показал, че това е така.

Темуджин кимна към братята си, сред които бе и Темуге. Най-младият от четиримата беше получил най-малката броня. Хората на Вен Чао бяха по-слаби, но въпреки това доспехите бяха прекалено големи за него и Темуджин потисна усмивката си, когато Темуге се обърна сковано към понито си, за да провери ремъците и поводите.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Николай II
Николай II

«Я начал читать… Это был шок: вся чудовищная ночь 17 июля, расстрел, двухдневная возня с трупами были обстоятельно и бесстрастно изложены… Апокалипсис, записанный очевидцем! Документ не был подписан, но одна из машинописных копий была выправлена от руки. И в конце документа (также от руки) был приписан страшный адрес – место могилы, где после расстрела были тайно захоронены трупы Царской Семьи…»Уникальное художественно-историческое исследование жизни последнего русского царя основано на редких, ранее не публиковавшихся архивных документах. В книгу вошли отрывки из дневников Николая и членов его семьи, переписка царя и царицы, доклады министров и военачальников, дипломатическая почта и донесения разведки. Последние месяцы жизни царской семьи и обстоятельства ее гибели расписаны по дням, а ночь убийства – почти поминутно. Досконально прослежены судьбы участников трагедии: родственников царя, его свиты, тех, кто отдал приказ об убийстве, и непосредственных исполнителей.

А Ф Кони , Марк Ферро , Сергей Львович Фирсов , Эдвард Радзинский , Эдвард Станиславович Радзинский , Элизабет Хереш

Биографии и Мемуары / Публицистика / История / Проза / Историческая проза
Степной ужас
Степной ужас

Новые тайны и загадки, изложенные великолепным рассказчиком Александром Бушковым.Это случилось теплым сентябрьским вечером 1942 года. Сотрудник особого отдела с двумя командирами отправился проверить степной район южнее Сталинграда – не окопались ли там немецкие парашютисты, диверсанты и другие вражеские группы.Командиры долго ехали по бескрайним просторам, как вдруг загорелся мотор у «козла». Пока суетились, пока тушили – напрочь сгорел стартер. Пришлось заночевать в степи. В звездном небе стояла полная луна. И тишина.Как вдруг… послышались странные звуки, словно совсем близко волокли что-то невероятно тяжелое. А потом послышалось шипение – так мощно шипят разве что паровозы. Но самое ужасное – все вдруг оцепенели, и особист почувствовал, что парализован, а сердце заполняет дикий нечеловеческий ужас…Автор книги, когда еще был ребенком, часто слушал рассказы отца, Александра Бушкова-старшего, участника Великой Отечественной войны. Фантазия уносила мальчика в странные, неизведанные миры, наполненные чудесами, колдунами и всякой чертовщиной. Многие рассказы отца, который принимал участие в освобождении нашей Родины от немецко-фашистких захватчиков, не только восхитили и удивили автора, но и легли потом в основу его книг из серии «Непознанное».Необыкновенная точность в деталях, ни грамма фальши или некомпетентности позволяют полностью погрузиться в другие эпохи, в другие страны с абсолютной уверенностью в том, что ИМЕННО ТАК ОНО ВСЕ И БЫЛО НА САМОМ ДЕЛЕ.

Александр Александрович Бушков

Историческая проза
В круге первом
В круге первом

Во втором томе 30-томного Собрания сочинений печатается роман «В круге первом». В «Божественной комедии» Данте поместил в «круг первый», самый легкий круг Ада, античных мудрецов. У Солженицына заключенные инженеры и ученые свезены из разных лагерей в спецтюрьму – научно-исследовательский институт, прозванный «шарашкой», где разрабатывают секретную телефонию, государственный заказ. Плотное действие романа умещается всего в три декабрьских дня 1949 года и разворачивается, помимо «шарашки», в кабинете министра Госбезопасности, в студенческом общежитии, на даче Сталина, и на просторах Подмосковья, и на «приеме» в доме сталинского вельможи, и в арестных боксах Лубянки. Динамичный сюжет развивается вокруг поиска дипломата, выдавшего государственную тайну. Переплетение ярких характеров, недюжинных умов, любовная тяга к вольным сотрудницам института, споры и раздумья о судьбах России, о нравственной позиции и личном участии каждого в истории страны.А.И.Солженицын задумал роман в 1948–1949 гг., будучи заключенным в спецтюрьме в Марфино под Москвой. Начал писать в 1955-м, последнюю редакцию сделал в 1968-м, посвятил «друзьям по шарашке».

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Историческая проза / Классическая проза / Русская классическая проза