Степният вълк

— Арслан! Намери всички мехове с айраг, събери ги на едно място и остави при тях доверен човек да ги пази. Хазар, прати осем души да разузнаят наоколо. Може да има и други. — Обърна се към Хаджиун, който тъкмо се беше върнал и скачаше пъргаво от понито си. — Хаджиун, събери пленниците и нареди на хората си да издигнат възможно най-бързо три гери. Ще нощуваме тук.

Това не беше достатъчно, осъзна той. Продължаваха да го гледат с блестящи очи и напиращи усмивки на лицата.

— Справихте се чудесно — извика той. — Всичко, което спечелихте, е ваше. Разделете го по равно.

Хората му нададоха радостни възгласи и се запътиха към натоварените с плячка каруци. Дори само конете означаваха моментално забогатяване за много от тях, но Темуджин не го бе грижа за това. От момента на победата пред него изникна перспективата да се върне при Тогрул. Разбира се, ханът на кераитите щеше да поиска своя дял. Това беше негово право, дори и да не присъстваше тук. На Темуджин не му се свидеха няколко дузини понита и мечове. Въпреки това нещо не му даваше покой. Не искаше да се връща. Мисълта да върне покорно дружинниците, които му бяха служили тъй добре, го караше да стиска зъби от раздразнение. Нуждаеше се от тях, а Тогрул искаше като награда единствено земите в Дзин. Наведе се импулсивно и докосна тревата. Някой е намерил смъртта си точно на това място, осъзна той. По стръковете имаше капчици кръв, които изцапаха ръката му. Отново заговори на висок глас.

— Запомнете това, когато разказвате на децата си как сте се сражавали заедно със синовете на Есугей. Има едно племе и една страна, която не познава граници. Това е само началото.

Може би радостните възгласи се дължаха само на вълнението от победата. Нямаше значение.

Татарите се бяха подготвили за дълга кампания. В каруците имаше масло за лампи, вълнени въжета, дрехи от най-тънката коприна до толкова дебели платнища, че едва се огъваха. Имаше кожена торба със сребърни монети и достатъчно черен айраг, за да стопли и най-измръзналите гърла в зимните нощи.

Темуджин нареди монетите и меховете да бъдат събрани и струпани край стената на първия издигнат гер. Около двадесет татари бяха оцелели при атаката и той ги подложи на разпит, за да разбере кой е водачът им. Повечето просто го поглеждаха и продължаваха да мълчат. Наложи се да извади меча си и да убие трима, преди четвъртият да изругае и да се изплюе на земята.

— Няма водач — каза вбесеният татарин. — Умря с останалите.

Без да каже нито дума, Темуджин вдигна мъжа на крака и го бутна да застане до Арслан. Изгледа останалите в редицата със студено изражение.

— Не обичам народа ви и нямам причина да ви държа живи — каза той. — Ще бъдете избити тук, освен ако не сте ми полезни.

Никой не отговори и не го погледна в очите.

— Добре тогава — каза Темуджин в настъпилата тишина. Обърна се към най-близкия воин — един от братята, които беше довел в лагера си на север. — Убий ги бързо, Бату.

Дребният мъж извади ножа си с безизразна физиономия.

— Чакай! Аз мога да ти бъда полезен — внезапно се обади един от татарите.

Темуджин спря за миг, после сви рамене и поклати глава.

— Вече е късно — каза той.

Вътре в гера Арслан върза единствения оцелял. Отвън се разнасяха жаловитите викове на останалите и татаринът го изгледа с омраза.

— Ти уби останалите. Ще убиеш и мен, каквото и да кажа — рече той й опъна въжетата, които го задържаха.

Темуджин се замисли. Трябваше да научи колкото може повече за татарите.

— Ако не скриеш нищо, давам ти дума, че ще те оставя жив — каза той.

Татаринът изсумтя.

— Колко време ще оцелея, без да имам дори оръжие? — озъби се той. — Обещай ми лък и пони и ще ти кажа каквото пожелаеш.

Темуджин внезапно се ухили.

— Пазариш ли се?

Татаринът не отговори и Темуджин се разсмя.

— По-храбър си, отколкото очаквах. Имаш думата ми, че ще ти се даде каквото пожелаеш.

Татаринът се отпусна с облекчение, но Темуджин заговори отново, преди той да подреди мислите си.

— Защо сте дошли в земите на моя народ?

— Ти ли си Темуджин от вълците? — попита татаринът.

Темуджин не си направи труда да го поправя. Това име всяваше страх на север, независимо дали беше от вълците или не.

— Аз съм.

— Има цена за главата ти. Хановете от севера те искат мъртъв — каза татаринът с мрачно задоволство. — Ще те преследват, където и да отидеш.

— Не се преследва някой, който сам е дошъл за теб — спокойно му напомни Темуджин.

Татаринът примигна замислен. Беше започнал деня сред силни воини, а го завършваше сред купища мъртъвци. Потрепери и се изсмя рязко и неочаквано.

— Значи се преследваме помежду си, а от това гарваните и соколите стават все по-охранени — каза той. Смехът му стана горчив и Темуджин го изчака търпеливо да дойде на себе си.

— Ваши хора убиха хана на вълците — напомни му той. Не каза нищо за Бьорте. Тази болка беше все още прекалено остра и кървяща, за да споменава за нея.

— Зная — отвърна татаринът. — Зная също и кой ни го предаде. Той не е от моя народ.

Темуджин се наведе и го изгледа свирепо с жълтите си очи.

— Закле се да ми кажеш всичко, което знаеш — промърмори той. — Говори и ще останеш жив.