Степният вълк

Уплашените викове се засилиха, но намиращите се по-наблизо млъкнаха и го загледаха. Темуджин се сети как животните замръзват пред погледа на ловеца, докато не стане прекалено късно.

— Претендирам за власт над олхунутите по правото на завоевателя — изкрещя той, като се мъчеше думите му да достигнат до колкото се може повече хора. — Кълна се, че никой от вас не ще пострада.

Огледа ги, искаше да прецени силата на страха и яростта им. Някои от воините като че ли окуражаваха останалите, но никой не беше склонен да се втурне към ханския гер и да убие онези, които стояха така самоуверено пред тях.

Темуджин инстинктивно пристъпи към група дружинници. Те бяха опитни бойци и той знаеше, че най-големият риск идва от тях. Една погрешна дума или колебание, и те щяха да избухнат. Но беше прекалено късно да спасят мъжа, когото се бяха заклели да защитават. Унижението се бореше с гнева им и гласът на Темуджин отново се извиси над тях.

— Аз съм Темуджин от вълците. Знаете името ми. Майка ми е от олхунутите. Жена ми е от олхунутите. Децата ми също ще бъдат. Претендирам за властта по силата на кръвното ми родство. След време ще обединя всички останали племена под знамената си.

Дружинниците не реагираха. Темуджин държеше меча си свален — знаеше много добре, че вдигането му ще означава моментална смърт. Видя насочените към него лъкове и се насили да се овладее. Къде се губеше Хаджиун? Брат му би трябвало да е чул врявата.

— Не се бойте, когато чуете роговете на съгледвачите — каза той по-тихо на дружинниците. — Ще бъдат моите хора, заповядано им е да не докосват никого.

Мъжете бяха започнали да се възстановяват от първоначалния шок, не знаеше какво щяха да направят в следващия момент. Намиращите се най-близко като че ли слушаха.

— Зная, че сте вбесени, но когато поведа народа си на север срещу татарите, ще бъдете почетени — каза им той. — Вие ще отмъстите за смъртта на баща ми и ще имаме едно племе в степта. Един народ. Както винаги е било. Нека татарите се боят от нас. Нека Дзин се бои от нас.

Видя, че напрегнатите им ръце започват да се отпускат и се помъчи да не издаде тържеството си. Чу предупредителните рогове и отново се опита да успокои тълпата.

— Нито един олхунут не ще пострада, кълна се в душата на баща си. Нито от мен, нито от хората ми. Пуснете ги да дойдат и помислете за клетвата, която искам да положите.

Огледа се и забеляза, че очите на всички са вперени в него.

— Чували сте, че съм див вълк за татарите, че съм бич за тях. Чували сте, че думата ми е желязо. Сега ви казвам — олхунутите са в безопасност начело с мен.

Видя, че Хаджиун и десетте му воини яздят бавно през тълпата, и не можа да намери думи за облекчението, което изпита. Някои олхунути стояха като заковани на местата си и трябваше леко да ги побутнат, за да се отместят от пътя на понитата. Тълпата остана в мълчание, докато новодошлите слязоха от конете.

Хаджиун не знаеше какво да очаква, но бе изумен от замръзналите олхунути, вперили поглед в брат му. За негова изненада Темуджин го прегърна бързо, завладян от чувства, които заплашваха да провалят всичко постигнато.

— Ще се срещна с дружинниците насаме и ще приема клетвите им — обърна се Темуджин към тълпата. В настъпилата тишина всички го чуваха. — На залез-слънце ще приема вашата клетва. Не се бойте. Утре лагерът ще поеме на север, за да се присъедини към нашите съюзници кераитите.

Огледа се и видя, че лъковете най-сетне са свалени. Кимна отсечено към стрелците.

— Чувал съм, че олхунутите са страховити воини — каза той. — Ще покажем на татарите, че не могат да навлизат в нашите земи безнаказано.

Някакъв набит мъж си запроправя път през тълпата. Едно момче се забави да се отмести от пътя му, той го перна по главата с опакото на ръката си и го стовари на земята.

Темуджин го гледаше как приближава и тържеството му се изпари. Знаеше, че Сансар има синове. Приближаващият приличаше досущ на баща си, но имаше по-мощно телосложение. Може би самият Сансар е бил толкова силен навремето.

— Къде е баща ми? — настоятелно запита мъжът и пристъпи напред.

Дружинниците се обърнаха към него и мнозина автоматично сведоха глави. Темуджин стисна зъби в очакване да му се нахвърлят. Братята му се напрегнаха и изведнъж всеки от тях се оказа с меч или брадва в ръката.

— Баща ти е мъртъв — каза Темуджин. — И аз предявих правото си върху племето.

— Кой си ти, че говориш с мен? Избийте ги — излая синът на Сансар към стоящите наблизо дружинници.

Никой не помръдна и Темуджин усети, че в посърналата му душа отново се събужда искрица надежда.

— Вече е късно — спокойно каза той. — Предявих правото си върху тях по силата на кръвното родство и като завоевател. Нямаш място тук.

Синът на Сансар зяпна изумен към хората, които беше познавал през целия си живот. Те не можеха да го погледнат в очите. Лицето му бавно се превърна в студена маска. Личеше си, че не му липсва смелост. Очите му, също като тези на баща му, непрекъснато се стрелкаха насам-натам, докато преценяваше новата ситуация. Накрая лицето му се изкриви.