Степният вълк

Темуджин бе изпратил Хаджиун напред да го предупреди, но въпреки това кераитите се въоръжиха и наскачаха по конете в отбранителен кръг около центъра на лагера. Роговете засвириха скръбно в неподвижния въздух. Темуджин доведе съплеменниците на майка си още по-близо. Двете групи вече можеха да се виждат една друга, бяха на не повече от половин миля разстояние. Тогава той спря олхунутите и продължи заедно с Хазар, Арслан и десетима от дружинниците на Сансар. Остави собствените си хора при каруците, защото очакваше изненадваща атака от всяка възможна посока. Напрежението бе осезаемо и не беше необходимо да ги предупреждава да си отварят очите на четири. Кераитите се оттегляха на юг, татарите се намираха на не повече от две седмици езда, а той все още не беше готов за тях.

Спеши се на зелената трева и остави понито си да пасе. Виждаше Тогрул в далечината и се запита разсеяно как ли ще намери достатъчно силно пони, за да стигне до него. Лицето му се изкриви в иронична усмивка, когато видя, че Тогрул се качва в теглена от два черни коня каруца и потегля към него. Вен Чао пътуваше с хана, а въоръжените с лъкове и мечове кераитски дружинници оформиха стегнат правоъгълник около господаря си.

Когато стигнаха на един изстрел разстояние, Темуджин вдигна ръце, за да покаже, че не носи оръжие. Жестът беше безсмислен предвид въоръжените мъже до него, но не искаше да тревожи излишно Тогрул. Нуждаеше се от подкрепата на тлъстия хан.

— Добре дошъл в лагера ми, хане на кераитите — извика Темуджин. — За мен е чест да бъдеш мой гост.

Тогрул слезе внимателно от каруцата, а месестото му лице бе като изсечено от камък. Когато стигна на една ръка разстояние от Темуджин, погледна през рамото му към редиците воини и подредените в строй олхунути. Тази войска бе почти колкото неговата и Тогрул задъвка долната си устна, преди да проговори.

— Приемам, Темуджин — отвърна той. Нещо в очите на Темуджин го накара да продължи. — Да не би да си станал хан и на олхунутите? Не разбирам.

Темуджин подбра внимателно думите си.

— Предявих претенциите си върху тях по линия на майка ми и на жена ми. Сансар е мъртъв и те дойдоха с мен да се сражават срещу татарите.

Темуджин си познаваше човека и се беше погрижил да приготвят храната веднага щом олхунутите спряха в степта. Докато говореше, започнаха да пристигат огромни подноси печено овнешко и козе месо, а на земята застлаха бели постелки. Като домакин Темуджин би трябвало да седне последен, но му се искаше да накара Тогрул да се отпусне. Седна върху постелката и сви крака под себе си. Ханът на кераитите нямаше избор и се настани отсреща, като направи знак на Вен Чао да седне до него. Темуджин се поуспокои и не се огледа, когато Хазар и Арслан седнаха на местата си заедно с останалите. Срещу всеки от тях сядаше воин от кераитите и така силите на двете страни бяха равни. Зад гърба на Темуджин олхунутите чакаха и гледаха мълчаливо хана си.

Юан също бе тук и сведе глава, вместо да погледне към Темуджин, докато се настаняваше върху дебелата плъст. Вен погледна главния си войник и се намръщи. Тогрул наруши мълчанието:

— Смея ли да попитам как успя да тръгнеш с дузина мъже и да се върнеш начело на едно от най-големите племена?

Преди да отговори, Темуджин посочи храната и Тогрул започна да дъвче почти автоматично. Ръцете му работеха независимо от острите му очи.

— Бащата-небе ме закриля — каза Темуджин. — Той награждава онези, които отвръщат на заплахата за нашия народ.

Не му се искаше да разказва как е убил Сансар в собствения му гер, не и пред човека, който трябваше да му стане съюзник. Тогрул можеше много лесно да се уплаши от своя военачалник.

Ханът на кераитите очевидно не остана доволен от този отговор и отвори уста да заговори отново, като разкри сдъвкано месо и сос. Преди той да каже нещо, Темуджин побърза да продължи.

— Предявих претенции над тях по силата на кръвта, Тогрул, и те не ме отхвърлиха. Важното е, че сега разполагаме с достатъчно хора да разбием татарите.

— Колко души си довел? — попита Тогрул, като дъвчеше усърдно.

— Триста добре въоръжени конници — отвърна Темуджин. — И ти можеш да извадиш толкова.

— Но татарите имат повече от хиляда, ти сам го каза — внезапно се обади Вен Чао.

Темуджин обърна жълтите си очи към посланика на Дзин, без да отговори. Усети погледа на Юан върху себе си и се запита колко ли знае Вен Чао и какво точно му е разказал първият му офицер.

— Няма да е лесно — каза Темуджин на Тогрул, сякаш Вен Чао не се беше обаждал. — Ще са ни нужни много дзински доспехи. Олхунутите имат двама умели ковачи. Вече съм им дал разпореждания. Ще ни трябва също броня за конете, с кожа и желязо на шията и гърдите.

Замълча, гледайки как Тогрул се бори с едно апетитно парче месо.

— Вече показах, че тактиката ни срещу по-малки групи има успех, макар че и те ни превъзхождаха числено — продължи Темуджин. — Татарите не използват в атака нашия строй, нито нашия начин на обкръжаване — Погледът му се стрелна към Вен Чао. — Не се боя от броя им.

— Искаш от мен да рискувам всичко — поклати глава Тогрул.

Вен Чао ги прекъсна.