Степният вълк

На Хулун не й беше нужно да пита какво са й направили татарите, които я отвлякоха от съпруга й. Всичко беше ясно от начина, по който Бьорте реагираше на всяко докосване. Тя подскачаше дори когато Хулун протягаше ръка към нея. Сърцето й се свиваше при мисълта какво бе преживяла младата жена, но тя знаеше добре, че времето ще притъпи острието на мъката. Вече дори нейните спомени за Бехтер изглеждаха някак далечни; не избледнели, а по-скоро лишени от болката, която ги съпровождаше.

Слънцето сякаш охладня, когато Хулун откри, че връщането й при олхунутите не я радва така, както се беше надявала. Всичко беше различно. Вече не беше малкото момиче, излязло да язди с братята си, което се бе натъкнало на Есугей. Помнеше го в онзи ден — прекрасен и безстрашен, когато ги нападна. Енк извика, щом стрелата на Есугей се заби в бедрото му, и препусна да се спасява. Тогава мразеше непознатия воин, но откъде можеше да знае, че именно той ще се окаже нейната любов? Как би могла да знае, че един ден ще застане сред сънародниците си като майка на техния хан?

Видя някакъв старец, който се движеше сковано сред герите и се подпираше на тояга. Бьорте ахна и Хулун позна кой е той. Дъщеря му се изправи неподвижна, изпълнена с гордост.

Шолой изкуцука до тях, като хубаво огледа съпровождащите ги воини. Очите му се плъзнаха по Хулун и внезапно се заковаха върху нея, сякаш се беше сетил нещо.

— Помня те, момиче — каза той. — Макар че оттогава мина много време.

Хулун присви очи, като се опитваше да си представи как ли е изглеждал, когато е била малка. Появи се смътен спомен — мъж, който я учи да плете сбруя от въже и кожа. Още тогава беше стар, поне в нейните очи. За своя изненада усети, че се просълзява.

— Помня те — каза тя и той се ухили към нея, разкривайки кафяви венци. Бьорте не беше казала нито дума. Той кимна към дъщеря си, а беззъбата му усмивка стана още по-широка.

— Не съм предполагал, че ще те видя отново сред тези гери — каза той.

Бьорте стоеше като замръзнала и Хулун се запита дали е усетила привързаността в грубия тон на баща й. Той се разсмя неочаквано.

— Две жени на ханове, две майки на ханове. И все пак пред мен стоят само две жени. Май ще спечеля един-два мяха айраг с тази гатанка.

Протегна ръка, докосна подгъва на дела на Бьорте и прецени вещо материята.

— Направила си добър избор, момиче. Вижда се. Знаех си, че в онзи вълк има нещо. Казвал ли съм ти го?

— Каза, че най-вероятно е мъртъв — отвърна Бьорте. Хулун никога не я беше чувала да говори толкова студено.

Шолой сви рамене.

— Може и така да е — тъжно каза той.

Мълчанието се проточи мъчително помежду им и Хулун въздъхна.

— Ти я обожаваш, старче — каза тя. — Защо просто не й го кажеш?

Шолой се изчерви, но не можеха да кажат със сигурност дали беше от гняв или от смущение.

— Тя си го знае — промърмори той.

Бьорте пребледня. Дълго го гледа и накрая поклати глава.

— Не, не го знаех — отвърна тя. — Как бих могла да знам нещо, щом никога не си ми го казвал?

— Май трябваше да го сторя — отвърна Шолой.

Старецът се загледа към лагера. Сякаш ученията на воините в равнината бяха погълнали цялото му внимание и той не можеше да погледне към дъщеря си.

— Гордея се с теб, момиче — внезапно рече той. — Бих се отнасял по-мило с теб, ако можех да те отгледам отново.

— Не можеш — поклати глава Бьорте. — И сега аз нямам какво да ти кажа.

Старецът сякаш се сбръчка от думите й и когато Бьорте се обърна към Хулун, очите й бяха пълни със сълзи. Шолой не ги видя и продължи да се взира през герите към равнината.

— Да се връщаме — каза Бьорте умоляващо. — Грешка беше да идваме тук.

Хулун се замисли дали да не я остави за няколко часа насаме с баща й, но Темуджин беше непреклонен. Бьорте носеше неговия наследник и не можеше да се излага на риск. Хулун потисна раздразнението си. Сложните отношения между баща и дъщеря изглеждаха глуповати. Ако си тръгнеха сега, Бьорте никога вече нямаше да види баща си и до края на живота си щеше да съжалява. Така че Темуджин трябваше просто да изчака.

— Настанявайте се — рязко каза Хулун на синовете си и Арслан. Поне Хазар и Хаджиун още се съобразяваха с авторитета й. — Ще останем тук, а Бьорте ще се види с баща си в неговия гер.

— Ханът беше пределно ясен… — започна Арслан.

Хулун рязко се обърна към него.

— Нима не сме един народ? — запита тя. — Няма защо да се страхуваме от олхунутите. Щях да разбера, ако беше иначе.

Арслан сведе поглед, не знаеше какво да отвърне.

— Хаджиун — каза Хулун, — иди да намериш брат ми Енк. Кажи му, че сестра му ще яде с него.

Краката на Хаджиун го понесоха, преди да се сети да попита къде точно се намира въпросният гер. Хулун го видя да се колебае между две пътеки и се усмихна. Сигурна беше, че ще разпита за посоката, вместо да се върне назад. Синовете й можеха и сами да се оправят.

— Ще дойдеш с мен, Хазар. Арслан, ти също. Ще се нахраните, после ще намерим Бьорте и баща й и ще се върнем обратно.