Степният вълк

Арслан се разкъсваше, спомняйки си предупрежденията на Темуджин. Хич не се радваше на създалата се ситуация, но по-нататъшните възражения щяха да посрамят Хулун пред олхунутите, а той не можеше да допусне подобно нещо. Накрая се принуди да наведе глава.

Шолой се беше обърнал и следеше разговора. Очите му се стрелнаха към дъщеря му да види как приема всичко това.

— За мен ще бъде удоволствие — каза той.

Бьорте кимна сковано и на лицето й грейна усмивка. Двамата тръгнаха заедно между герите и гордостта на Шолой можеше да се види отдалеч. Хулун гледаше със задоволство как се отдалечават.

— Отиваме на война — промърмори тя. — Би ли им отказал последната възможност да си поговорят като баща и дъщеря?

Арслан не знаеше дали въпросът е отправен към него, така че не отговори. Хулун сякаш потъна в спомени, но бързо се отърси.

— Гладна съм — обяви тя. — Ако герът на брат ми е там, където беше навремето, ще го намеря.

Закрачи напред, а Арслан и Хазар изостанаха зад нея, без да могат да се погледнат в очите.

Бяха минали четири дни, откакто Темуджин бе довел олхунутите, когато привечер предупредителният зов на роговете се понесе над степта. Въпреки че бяха изтощени от обучението през деня, воините от двете племена веднага наскачаха и грабнаха оръжията си, забравили за глада.

Темуджин възседна понито си, за да вижда по-добре. За един ужасен момент си помисли, че татарите някак са успели да ги заобиколят, да разделят силите си и да ги нападнат на два фронта. После ръцете му стиснаха повода и той пребледня.

Зрението на Хаджиун беше остро, както винаги, и той също се вцепени. Арслан забеляза реакцията на по-младите мъже, сам неспособен да различи нещо в спускащия се сумрак.

— Кой идва? — попита той и примижа срещу тъмната маса препускащи насреща им конници.

Темуджин се изплю яростно в краката му. Видя колко добре спазват строя непознатите и устата му се изкриви.

— Племето на баща ми, Арслан. Вълците.

32.

Железните факли трептяха и фучаха на вятъра, когато Елук влезе в обединения лагер. Темуджин бе изпратил Арслан да уговори срещата с хана веднага щом вълците спряха. Нямаше да отиде сам и дори щом видя Елук да върви сред герите към него и братята му, не знаеше дали ще го остави да си тръгне жив оттук. Убийството на гост бе престъпление, което щеше да го злепостави пред олхунутите и кераитите, но той реши, че би могъл да подлъже Елук да наруши правилата. Тогава щеше да има всички основания да се разправи с него.

Елук бе наедрял още повече през годините, откакто Темуджин го беше видял за последен път. Главата му бе гола, изцяло обръсната, с изключение на една-единствена плитка, която се олюляваше в такт с крачките му. Беше облечен в тежък черен дел, поръбен с тъмна козина, а отдолу носеше туника и гамаши. Темуджин присви очи, щом разпозна вълчата глава на дръжката на меча му. Елук крачеше сред герите, без да се оглежда, вперил поглед в силуетите около централния огън. Толуй вървеше до него, още по-голям и могъщ, отколкото го помнеше.

Темуджин искаше да остане седнал и да покаже, че не го е грижа кой е дошъл при него, но не можеше да го стори. Когато Елук и Толуй наближиха, той се изправи на крака и братята му също станаха като по даден сигнал. Тогрул видя колко напрегнати бяха всички, въздъхна и също се надигна. Юан и дузина от най-добрите му хора стояха зад него. Каквото и да беше намислил, Елук щеше да изгуби живота си и при най-малката провокация.

Погледът на Елук прескочи от Темуджин към Хазар и Хаджиун и се намръщи, когато видя Темуге сред тях. Не разпозна най-малкия син на Есугей, но забеляза страха в очите му.

У останалите нямаше страх. Всички стояха готови да нападнат, пребледнели, с напрегнати мускули и бясно биещи сърца. Ханът на вълците се бе явявал в сънищата и на тримата. Бяха го убивали по хиляди възможни начини, преди да се събудят. Хаджиун и Хазар го бяха видели за последен път, когато беше повел вълците и ги бе оставил да умрат в голата степ и наближаващата зима. Всичко изстрадано оттогава дължаха на него. Във въображението им той беше чудовище. Беше им странно да го видят — остарял, но все още силен. Трудно им беше да запазят студени физиономии.

Погледът на Толуй се спря върху Темуджин и остана като пленен от жълтите му очи. Той също имаше спомени, но сега не беше толкова уверен, колкото в деня, когато бе хванал сина на Есугей и го бе откарал при хана си. Беше свикнал да тормози по-слабите и да се подмазва на господарите си. Не знаеше как да се държи с Темуджин и смутено отмести поглед.

Тогрул проговори пръв, когато мълчанието стана мъчително:

— Добре дошъл в нашия лагер — каза той. — Ще ядеш ли с нас?

Елук кимна, без да откъсва поглед от братята.

— Ще ям — отвърна той.

Гласът му предизвика нов изблик на омраза у Темуджин, но той се отпусна върху постелката заедно с останалите, като следеше дали Елук или Толуй няма да посегнат към оръжията си. Мечът му беше подръка и Темуджин беше нащрек. Сансар беше смятал, че е в безопасност в собствения си гер.