Степният вълк

Елук извърна поглед. Когато заповяда на вълците да съберат герите си и да потеглят, не знаеше какво точно ще намери. Беше обмислял шанса да изтръгне плячката от изтощените племена след битката. Но най-дълбоко в себе си бе надушил миризмата на кръв и като истински вълк не успя да й устои. Откакто се помнеше, в степите не се бе появявало нищо, което можеше да се сравни с татарската армия. Есугей със сигурност щеше да ги нападне и душата на Елук се сви, щом чу, че синовете на стария хан се изправят срещу настъпващата на юг войска.

Въпреки това бе очаквал да бъде приет от боязливи мъже. Това, че олхунутите вече са се присъединили към съюза, промени баланса на силите. Той се канеше да настоява за половината от плячката, но се сблъска с хладнокръвното и арогантно отношение на синовете на Есугей. Все пак вече беше направил крачката. Не можеше просто да ги остави в степта и да поведе вълците обратно. Властта му над племето щеше да пострада, ако го стореше. На трептящата светлина на факлите преброи дузини гери, наредени около него в мрака. Само насън беше виждал толкова много воини на едно място. Какво ли можеше да постигне човек с такава сила зад себе си? Ако синовете на Есугей загинеха в битката, хората им щяха да бъдат изгубени и уплашени. И щяха да попълнят редиците на вълците.

— Хората ми ще следват твоите заповеди чрез мен — най-сетне каза той.

Темуджин се наведе напред.

— А после, след като изкормим татарите, ние с теб ще уредим едни по-стари сметки. Предявявам претенциите си над вълците като най-големия жив син на Есугей. Ще посмееш ли да се изправиш срещу мен с този меч, който носиш, сякаш е твой собствен?

— Той е мой собствен — отвърна Елук и чертите му се обтегнаха още повече.

Около тях се разнесе шепот. Тогрул гледаше двамата мъже, които едва скриваха омразата си зад маската на добрите обноски. Елук се насили да остане неподвижен, докато се преструваше, че мисли. Знаеше, че синът на Есугей желае смъртта му. Беше обмислял шанса да приобщи към вълците оцелелите разбойници, след като ги вземе от ръцете на мъртвия Темуджин. Вместо това се бе озовал срещу хана на олхунутите и цената се бе повишила стократно. Може би духовете са с него така, както не са били никога досега.

— Щом разбием татарите, ще се изправя срещу теб — каза той с блеснали очи. — С голямо удоволствие ще се възползвам от случая.

Темуджин рязко стана и мнозина посегнаха към мечовете си. Елук остана да седи неподвижно и вдигна очи към него, но погледът на младия мъж бе насочен другаде.

Бавно, сякаш изпаднала в транс, Хулун вървеше към тях. Елук се обърна да види какво е привлякло вниманието на Темуджин и когато видя жената на Есугей, стана заедно с Толуй.

Хулун бе пребледняла и Елук видя как облизва с върха на езика си долната си устна, подобно на предупреждаваща змия. Погледите им се срещнаха и тя се втурна напред, вдигнала ръка да нанесе удар.

Хаджиун пристъпи помежду им. Задържа майка си здраво, но тя замахна с ръка, мъчейки се да се добере с нокти до лицето на Елук. Не успя. Елук не каза нищо, усещайки стоящия зад гърба му Темуджин. Хулун се опита да се отскубне и очите й намериха най-големия й син.

— Как можеш да го оставяш жив след онова, което ни стори! — извика тя, като се бореше да се отскубне от хватката на Хаджиун.

Темуджин поклати глава.

— Той е гост в лагера ми, майко. След като разбием татарите, ще взема вълците от него или той ще вземе олхунутите.

Тогава Елук се обърна към него и Темуджин се усмихна горчиво.

— Нима не искаш точно това, Елук? Не виждам в лагера ти да има повече гери, отколкото бяха, когато ни остави да умрем в степта. Бащата-небе е изоставил вълците, когато ти ги поведе. Но това ще се промени.

Елук се изсмя и разкърши рамене.

— Вече казах всичко, за което бях дошъл. Щом препуснем, можеш да си сигурен, че едно от крилата ти е в сигурни ръце. После ще ти дам хубав урок и този път няма да те оставя жив.

— Върви си при герите, Елук — каза Темуджин. — Утре на зазоряване ще започна да обучавам хората ти.

Татарите напредваха в зелените равнини и по-малките племена се разбягаха. Някои не се присъединиха към събраното от Темуджин множество, заобиколиха го и вече изглеждаха като тъмни движещи се петънца по далечните хълмове. Други се включиха и всеки ден армията нарастваше с още една шепа свирепи воини. Темуджин бе проводил пратеници до кайманите, ойратите и всички по-големи племена, но те или се намираха много далеч, или не бяха склонни да се присъединят. Разбираше нежеланието им, макар да ги презираше заради това. Никога досега племената не се бяха сражавали заедно. Обединяването на три от тях в една сила беше изумително постижение. Обучаваха се заедно, докато Темуджин не реши, че са готови за бой. И въпреки това всяка вечер го викаха да прекратява кървави свади и да наказва побойници, внезапно припомнили си някакви извършени преди поколения несправедливости.