Степният вълк

Темуджин препускаше неуморно през зелената морава върху заякналата от пролетната трева кобила и непрекъснато крещеше заповеди към по-пламенните водачи. Елук беше най-лошият от тях, лявото крило все се откъсваше напред и трябваше да се задържа. Накрая Темуджин реши, че това е преднамерено неподчинение на заповедите му. Отпред татарите се трупаха около герите и в далечината се чуваха слабите им викове. Слънцето светеше ярко и Темуджин усещаше топлите му лъчи върху гърба си като благословия. Провери за пореден път собствените си стрели, бяха готови в колчана, както винаги. Искаше да удари татарите в пълен галоп, но знаеше, че трябва да забави набирането на скорост до последния възможен момент. Татарите напредваха на юг най-малко от три луни и яздеха всеки ден. Надяваше се, че не са така бодри като собствените му воини, нито пък толкова жадни да убиват.

На миля от врага прехвърли тежестта си напред и увеличи темпото. Хората му го последваха в безупречен строй, само Елук за пореден път се напъна да бъде първи. Темуджин изсвири предупредително към него и улови яростния му поглед, докато вълците се връщаха обратно в строя. Тропотът на копитата го оглуши, той чуваше възбудените викове на конниците, силно присвили очи срещу все по-силния вятър в лицата им. Постави първата стрела на тетивата. Скоро въздухът щеше да се напълни с тях. Може би някоя щеше да намери гърлото му и да го изхвърли от седлото, за да прегърне за последен път земята под себе си. Сърцето му биеше бясно, но страхът му изчезна. От татарите засвистяха първите стрели, но той все още не даваше сигнал за галоп. Всичко трябваше да бъде съвършено. Щом войските се приближиха, той избра подходящия момент.

Заби пети и викна „Чух!“ на кобилата си. Тя реагира веднага и скочи напред. Изпитваше същото вълнение като него. Строят го следваше и Темуджин опъна лъка с цялата си сила. Сякаш издържаше тежестта на възрастен човек само с двата си пръста, но захватът му си остана спокоен. Чувстваше ритъма на галопа вътре в себе си. После настъпи моментът на пълната тишина, когато кобилата летеше, без да докосва земята.

Татарите вече препускаха в галоп. Темуджин рискува да хвърли поглед към хората си. Двете редици се носеха в равнината и всички седемстотин бойци бяха с опънати лъкове. Той се озъби от напрежението в раменете и пусна първата си стрела.

Чу се изплющяване, което отекна в хълмовете около тях. Стрелите полетяха в синьото небе и сякаш увиснаха за миг, преди да се гмурнат в татарските редици. Много от тях паднаха на земята, забивайки се чак до перата. Още повече разкъсаха плът, изхвърлиха конниците от седлата и от живота с един-единствен удар.

Преди Темуджин да види резултатите, последва отговор и стрелите се издигнаха над него. Никога не беше виждал толкова много и усети как над редицата му пада сянка. Татарските стрели се движеха бавно и той ги гледаше и се мъчеше да не трепне от лошото предчувствие. После те сякаш забързаха и се понесоха към тях, бръмчейки като насекоми. Пръстите му трескаво затърсиха колчана, хората му стреляха отново, преди татарските стрели да ударят като чук редицата им.

Препускащите в пълен галоп мъже падаха от седлата и виковете им мигновено заглъхваха далеч назад. Темуджин усети как нещо го блъсна в бедрото и рамото и рикошира настрани. Не бе успяло да пробие бронята. Той изрева триумфално и почти се изправи на стремената, за да прати втора стрела към враговете. Зрението му бе замъглено от вятъра, не виждаше подробностите, но подбираше целите си и убиваше с безжалостна страст.

Бяха нужни само няколко мига преди да достигнат първите татарски конници, но те му се сториха цяла вечност. Докато приближаваха, Темуджин закрепи лъка си на куката на седлото, за да не го изгуби. Изтегли изкования от Арслан меч и чу зловещото съскане, с което излезе от ножницата. Всеки миг беше цяло столетие, имаше време в изобилие. Грабна висящия на гърдите му рог, поднесе го към устните си и изсвири три пъти. С периферното си зрение видя, че крилата се придвижват напред, сграбчи меча с две ръце и препусна напред.

Налетяха на татарите с трясък. Конете тичаха един срещу друг с пълна скорост, но ездачите не се отказваха и ударът ги изхвърляше с гръм от седлата. Армиите се сблъскаха челно, стрелите летяха срещу лица и гърла от няколко крачки разстояние. Смъртта беше бърза и само за миг и двете страни изгубиха дузини мъже. Темуджин видя, че доспехите се полезни, и отново изрева предизвикателно към врага. Един татарски воин профуча край него, но той го съсече преди да изчезне някъде назад. Друг пусна стрела от толкова късо разстояние, че тя проби бронята, заби се в гърдите му и го накара да изкрещи. Усещаше как върхът й се движи и разкъсва кожата му с всяко движение. Замахна с меча и отсече главата на стрелеца.