Степният вълк

— Бием ги! — изрева той и хората му отвърнаха, като го видяха да язди с тях. Бяха изтощени, но почерпиха сила от неговото присъствие. Битката продължи. Пръстите на Темуджин бяха хлъзгави от кръвта, когато грабна рога на гърдите си и изсвири три пъти, давайки знак за обкръжаване на врага. Дланта му се отпечата върху полираната повърхност, но той не забеляза. Елук и Хаджиун потеглиха напред. Всички колчани бяха празни, но мечовете продължаваха да се въртят и най-накрая татарите се пречупиха и побягнаха към герите, където щяха да бъдат напълно обкръжени. Ясно беше, че се готвеха да дадат последен отпор там. Очакваше го с нетърпение.

Видя, че хората му се втурват след него, и изсвири дълъг сигнал, за да забави темпото. Вървяха през мъртъвците към татарските гери. Побягналите бяха по-малко от двеста, само толкова бяха останали живи. Темуджин вече не се боеше от тях. С раздразнение видя, че хората на Елук са се увлекли в избиването и не са се подчинили на сигнала му. За момент си помисли дали да не ги остави сами при герите, но не можеше просто да гледа как Елук става лесна плячка. Татарите щяха отново да извадят лъкове и стрели. Който и да се изпречеше срещу тях, щеше да бъде принуден да мине през опустошителна буря. Може би Елук бе прав да не се бави. Темуджин стисна зъби, изсвири сигнал за атака и препусна през чупещите се кости на мъртвите.

От герите полетя разкъсан поток стрели. Някои бяха изстреляни от жени и паднаха наблизо, но други имаха достатъчно сила да отнемат живота на мъжете, дори когато тържествуваха от победата си. Чу как бойците му дишат тежко, докато пришпорват конете си напред. Не можеха да бъдат спрени. Стрелите се удряха в тях и отскачаха от железните пластини на броните, като само ги караха да се олюляват за миг. Темуджин се наведе. Разстоянието до врага се стопяваше и той беше готов да завърши започнатото.

Всичко свърши. Последният отпор на татарите не можеше да възкреси лежащите на групи мъртъвци. Бяха задържали за известно време строя, но конниците на Хазар ги премазаха. Темуджин се огледа. Бойците от трите племена търсеха плячка в каруците и като никога действаха като един. Бяха се били и победили заедно и той смяташе, че ще им бъде трудно да се върнат към някогашното недоверие — поне към хората, които вече познаваха.

Слезе уморен от седлото и се намръщи, когато разкопча задържащите нагръдника ремъци. Дузина железни пластини бяха откъснати, а много от другите бяха огънати. В дебелата тъкан имаше три счупени стрели. Две от тях висяха вяло, но третата стърчеше и Темуджин реши да я махне. Откри, че не може да я издърпа сам. Опита, но нещо сякаш се завъртя в мускулите му и от силната болка му се зави свят.

— Дай да ти помогна — каза Темуге до рамото му.

Темуджин погледна към най-малкия си брат и му махна да го остави на мира. Изобщо не му беше до приказки. След отминаването на бойната треска тялото му започна да се събужда за ударите и болежките, които беше понесло. Искаше само да свали тежката броня и да седне на земята, но не бе в състояние да направи дори и това.

Темуге приближи, но Темуджин не му обърна внимание. Пръстите му опипваха разбитата броня и стрелата, която се издигаше и спускаше заедно с дъха му.

— Не може да се е забила дълбоко — промърмори Темуге. — Ако си в състояние да стоиш мирно, ще я извадя.

— Направи го тогава — отвърна Темуджин. Стисна зъби, когато Темуге разряза с ножа си плата около стрелата и бръкна под дебелата тъкан, за да хване другата страна. С бавно издърпване свали нагръдника и го остави да падне, докато оглеждаше раната. Коприната не се бе разкъсала, но беше вкарана дълбоко в гръдния мускул. От раната капеше кръв, но Темуге изглеждаше доволен.

— Още малко по-навътре и щеше да си мъртъв. Мисля, че мога да я измъкна.

— Виждал ли си как се прави? — попита Темуджин и погледна надолу към него. — Трябва да извъртиш стрелата, докато излиза.

За негова изненада Темуге се ухили.

— Зная. Коприната я е уловила. Просто не мърдай.

Като пое дълбоко дъх, Темуге хвана хлъзгавата дървена стрела и заби нокти в дървото, за да намери опора. Темуджин изпъшка от болка, когато върхът засили натиска си. Гърдите му се разтресоха неконтролируемо като кожата на кон, когато се мъчи да се отърве от мухите.

— В обратната посока — каза той.

Темуге се изчерви.

— Хванах я — отвърна той и Темуджин усети, че свиващият се в спазми мускул се отпусна, когато върхът се завъртя в плътта му. Стрелата се беше въртяла, преди да го улучи. Сръчните пръсти на Темуге я завъртяха на другата страна и върхът излезе с лекота, последван от съсиреци кръв.

— Натисни раната с нещо за известно време — каза Темуге. В гласа му се долавяше тихо тържество и Темуджин му кимна и го потупа по рамото.

— Много спокойна ръка имаш — каза той.

Темуге сви рамене.

— Нали не беше в мен. Ако бях аз, щях да рева като дете.

— Не, нямаше да ревеш — каза Темуджин. Протегна ръка и прегърна брат си, преди да се обърне. Внезапно изражението му се промени толкова бързо, че Темуге рязко се завъртя да види причината.