Степният вълк

Кръвта напои дрехите му и закапа между железните пластини на бронята. Атаката бе смазала първата редица на татарите, но отзад имаше още и те не се бяха огънали. Редиците започнаха да се разкъсват на отделни групи бясно биещи се мъже, които изстрелваха стрели с изтръпнали пръсти, докато лъковете им не ставаха безполезни и те посягаха към мечовете. Темуджин се огледа за братята си, но те бяха изчезнали в бъркотията. Убиваше отново и отново, а кобилата му го носеше напред и настрани само с леко докосване на коленете. Един татарин крещеше срещу него, а отворената му уста вече бе пълна с кръв. Темуджин заби острието в гърдите му и дръпна жестоко назад, за да го освободи. Друг го нападна странично с брадва и я стовари върху доспехите. Ударът не проникна през пластините, но силата му отхвърли Темуджин настрани. Усети, че бедрените му мускули ще се скъсат, докато се мъчеше да остане в седлото, но нападателят му вече беше изчезнал.

Вълците на Елук си проправяха път вляво от него. Някои се бяха спешили и вървяха заедно сред татарите, пускайки стрела след стрела. Носеха кожени доспехи под деловете си и от мнозина стърчаха счупени стрели. Някои имаха кървави капчици около устата, но продължаваха да се бият и напредваха към центъра на татарите. Елук яздеше редом с тях с покрито с кръв лице и сечеше с меча на Есугей.

Умиращите коне ритаха бясно и представляваха сериозна опасност за всеки, който ги приближи. Темуджин заобиколи един от тях и видя затиснат под него олхунутски воин. Погледите им се срещнаха, той изруга и скочи от седлото да го измъкне. Докато се навеждаше, друга стрела го улучи в гърдите, но желязото я спря. Ударът го просна по гръб, но той бързо се изправи и задърпа мъжа, докато не го освободи. Недалеч на земята лежеше пълен колчан и Темуджин го грабна, преди да скочи обратно в седлото и да вземе лъка си. Препусна отново напред, като опъна лъка с всички сили. Татарите сякаш не забелязваха загубите си и все още не се огъваха. Той извика предизвикателно към тях и воините му го видяха отново на седлото. Това ги въодушеви и те продължиха да убиват с нов приток на сили. Знаеше, че това няма да продължи дълго. Видя олхунутите да натискат отдясно, но те не бяха достатъчно, за да обградят противника. Когато стрелите им свършиха, започнаха да мятат брадвички в татарската маса и избиха мнозина, преди да изтеглят мечовете си.

Чу грохота на копита, преди да види Хазар, който пристигаше с резервите. Те бяха заобиколили бойното поле, скрити от близките хълмове. От гърба на кобилата си Темуджин успя да види, че плътната редица лети с безразсъдна скорост напред, водена от Хазар. Татарите по фланга се опитаха да се обърнат срещу тях, но бяха прекалено нагъсто. През рева на битката Темуджин чу как много от тях запищяха, смазвани от собствените си другари.

Бронираните коне и мъже удариха фланга на татарите като копие и потънаха дълбоко в тях, оставяйки кървава следа след себе си. Татарските стрели се забиваха в животни и хора, но те не намалиха скоростта, докато сред рев и писъци не прорязаха път чак до центъра на врага.

Темуджин видя, че татарите се огъват и изгуби дар-слово от свирепата възбуда, която изпълни гърдите му. Полетя в масата воини. Кобилата му се разтърсваше от болка, щом стрелите улучеха кожата и желязото на гърдите й. Колчанът се изпразни отново и Темуджин продължи с меча на Арслан, съсичайки всичко живо пред себе си.

Огледа се за офицерите си и видя, че са събрали отново редиците и се движат като един. Хаджиун и Арслан бяха повели олхунутите. Те следваха дивия пробив на Хазар към центъра и напредваха с крясъци. Мнозина бяха останали без коне, но продължаваха напред и понасяха безвредни удари с доспехите си, а същевременно убиваха с всяко замахване. Татарите чуха виковете им зад гърбовете си и изпаднаха в паника.

Мъжете започнаха да се уморяват и битката се забави. Някои воини и от двете страни бяха изтощени и стояха неподвижни, като се мъчеха да си поемат дъх. Мнозина ставаха лесна плячка на по-бодри бойци и на лицата им се изписваше отчаяние, щом откриеха, че силата им ги е напуснала. Тревата в краката им беше червена от кървава плът и осеяна с тела, някои от които слабо размахваха ръце срещу спускащия се над очите им мрак. Лекият вятър се носеше между бойците и изпълваше измъчените им дробове с миризмата на кланица. Татарите най-сетне започнаха да се огъват и да отстъпват назад.

Елук се хвърли като обезумял към група врагове. Беше покрит с толкова кръв, че приличаше на изцъклен дух на смъртта. С мощните си юмруци и лакти стоварваше противниците на земята и ги тъпчеше. Вълците напредваха с него и татарите едва успяваха да вдигнат мечовете си, преди ужасът да ги смаже. Някои бягаха, а други се опитаха да повдигнат духа на останалите, сочейки с мечове към семействата около герите зад гърба им.

Все още на седлото, Темуджин виждаше бледите лица на жените и децата, които гледаха как мъжете им се сражават. Не го беше грижа за тях. Бащата-небе награждаваше силните. Слабите щяха да паднат.