Степният вълк

Темуджин пое дълбоко дъх и се помъчи да се овладее.

— Олхунутските стрелци са прочути, господарю. С още триста от твоите хора бих могъл.

Млъкна, когато Сансар се разсмя и погледна към Коке и двамата си дружинници. Ханът забеляза гневните изражения на Темуджин и Хазар и се опита да бъде сериозен.

— Съжалявам, но идеята беше… — Той поклати глава. — Значи си дошъл да ме молиш за воини? Очакваш военната сила на олхунутите да препусне по твоя команда? Не.

— Татарите ще ни пометат племе след племе — каза Темуджин и пристъпи напред в опита си да убеди хана. Дружинниците се напрегнаха, но Темуджин не им обърна внимание. — Колко време ще останеш в безопасност, след като кераитите бъдат унищожени? Колко дълго ще оцелеят квираите, найманите, вълците? Толкова отдавна сме разделени помежду си, че май си забравил, че сме един народ.

Сансар остана неподвижен, вперил тъмните си очи в Темуджин.

— Кераитите не са ми братя — каза най-сетне той почти шепнешком. — Олхунутите станаха силни без тяхната помощ. Трябва да се биеш или да бягаш самичък, Темуджин. Няма да получиш моите воини. Това е отговорът ми. Друг няма да чуеш от мен.

Известно време Темуджин запази мълчание. Когато заговори, сякаш изтръгваше със сила всяка дума от устата си.

— Залових от татарите торби със сребърни монети. Кажи цената за всеки твой човек и ще ти платя.

Сансар отметна глава да се разсмее и Темуджин пристъпи напред. С рязко движение откъсна една от железните пластини от бронята си, скочи напред и я заби в оголеното гърло на хана. Кръвта оплиска лицето му, той режеше с металния ръб напред-назад и не обръщаше внимание на драскащите го ръце на Сансар.

Дружинниците не бяха готови да реагират. Докато се окопитят от шока и извадят мечовете си, Хазар вече се бе озовал до тях и юмрукът му се стовари в носа на най-близкия. Той също държеше парче заострено желязо, откъснато от мястото, където двамата с Темуджин бяха разхлабили нишките на доспехите. Преряза гърлото на втория дружинник с едно жестоко замахване. Мъжът се олюля, отстъпи назад и рухна върху дървения под. Въздухът се изпълни с противна миризма. Дружинникът бе изпуснал червата си и продължаваше да рита в конвулсии.

Темуджин се отдръпна от безжизненото тяло на хана, задъхан и покрит с кръв. Удареният от Хазар дружинник се втурна напред в сляпа ярост, но Хазар бе взел меча на другаря му. Точно когато се срещнаха, Темуджин скочи от престола, стовари се върху воина на Сансар и го просна на полирания под. Хазар заби острието в гърдите му и продължи да ръга, докато мъжът не умря.

Остана единствено Коке, който бе зяпнал с отворена уста, неспособен да издаде и звук от ужас. Щом Темуджин и Хазар се обърнаха към него, той заотстъпва заднишком към стената и закачи с крак татарските мечове. Грабна отчаяно единия и го извади от ножницата.

Темуджин и Хазар се спогледаха. Темуджин взе втория меч и двамата пристъпиха заплашително към него.

— Аз съм ваш братовчед — каза Коке, а мечът му видимо трепереше. — Пощадете ме, ако не друго, то в името на майка ви.

Отвън се чуваха тревожни викове. Воините на олхунутите се събираха и животът на Темуджин висеше на косъм.

— Хвърли меча и ще живееш — каза той.

Хазар погледна към брат си, но Темуджин поклати глава. Оръжието на Коке издрънча върху пода.

— А сега изчезвай — каза Темуджин. — Бягай, ако искаш. Не си ми нужен.

Коке едва не строши пантите, докато се мъчеше да отвори вратата. За миг Темуджин и Хазар останаха безмълвни и гледаха зейналото гърло на хана на олхунутите. Без да каже нито дума, Хазар приближи престола и ритна тялото, което се свлече надолу и се просна в краката им.

— Щом видиш баща ми, кажи му как си умрял — промърмори Хазар към мъртвия хан.

Темуджин видя двата познати меча до стената и посегна към тях. Вече чуваха виковете и трополенето на мъжете, които се събираха отвън. Обърна се към Хазар и го погледна със студените си жълти очи.

— Е, братко, готов ли си да умреш?

Излязоха навън под лъчите на пролетното слънце и бързо се огледаха да преценят какво ги очаква. Арслан се намираше на една крачка от вратата и в краката му лежаха два трупа. Предишната вечер бяха обсъдили всяка стъпка, но нямаше начин да знаят какво ще се случи оттук нататък. Темуджин сви рамене, когато погледите им се срещнаха. Не очакваше, че ще преживее следващите няколко мига. Беше дал възможност и на двамата да се махнат, но те бяха настояли да дойдат с него.

— Мъртъв ли е? — попита Арслан.

— Мъртъв е — отвърна Темуджин.

Носеше старите мечове на Арслан и му подаде онзи, който някога му бе принадлежал. Арслан знаеше, че може и да не го задържи още дълго, но кимна и го пое, като хвърли татарското оръжие на земята. Темуджин погледна към тълпата олхунутски воини. Много от тях бяха опънали лъкове, но се колебаеха. Нямаше кой да им издаде заповед и Темуджин се възползва от шанса, преди да са се успокоили и да са им видели сметката.

— Стойте по местата си и млъкнете! — изрева той към тълпата.