Степният вълк

Видя, че противникът му е млад. Сети се за новородения си син оттатък хълмовете на изток и се запита дали и той един ден нямаше да се озове на меч разстояние от някой посивяващ воин.

— Как ти е името? — попита Есугей.

Битката беше приключила и неговите монголи вече претърсваха труповете и прибираха всичко, което можеше да им свърши някаква работа. Вятърът продължаваше да реве, но въпросът бе чут и Есугей видя как лицето на младия му противник се намръщва.

— А твоето как е, куре яков?

Есугей се разсмя, но оголената му кожа започваше да боли и умората си казваше думата. Бяха следили отряда почти два дни през земите му. Яздеха, без да спират, и се задоволяваха само с по шепа извара на ден. Мечът му беше готов да отнеме още един живот и той го вдигна.

— Няма значение, момче. Ела насам.

Татаринът явно видя в очите му нещо по-страшно и от стрела. Кимна примирен.

— Името ми е Темуджин-Уге — каза той. — Смъртта ми ще бъде отмъстена. Аз съм син на велик род.

Заби пети в хълбоците на коня си и препусна към Есугей. Мечът на хана изсвистя във въздуха в едно съвършено, пестеливо движение. Тялото падна в краката му и понито се понесе през бойното поле.

— Ти си мърша, момче — каза Есугей. — Като всички, които крадат от стадата ми.

Обърна се към своите воини. Четиридесет и седем мъже бяха излезли от герите2 си, когато той ги призова. Изгубиха четирима братя в свирепата битка с натрапниците, но нито един от двайсетимата татари нямаше да се прибере в дома си. Цената беше висока, но зимата тласкаше хората към отчаяни стъпки.

— Побързайте с телата — нареди Есугей. — Вече е късно да се връщаме при племето. Ще лагеруваме на завет при скалите.

Металът и лъковете бяха високо ценени стоки и заместиха счупените оръжия. Като се изключи ризницата, плячката беше оскъдна. Това потвърждаваше мнението на Есугей, че си бяха имали работа просто с група млади воини, решени да се докажат. Но не бяха предвидили, че ще се бият до смърт на твърдата като камък земя. Някой му хвърли ризницата, той я улови и я преметна през седлото. Беше с добра изработка и можеше да спре удар на кинжал. Запита се кой ли е бил младият воин, щом е притежавал толкова ценно нещо. Повтори наум името му, но накрая сви рамене. Вече нямаше значение. Щеше да продаде своя дял от понитата за силни напитки и кожи на следващия събор. Въпреки пронизващия студ денят се оказа добър.

Бурята утихна на следващата сутрин и Есугей и хората му се върнаха в лагера. Охраната яздеше леко и си отваряше очите на четири за неочаквано нападение. Останалите така се бяха увили в кожите си и бяха тъй претоварени с плячка, че изглеждаха като безформени полузамръзнали купчини, покрити с мръсен лед и мас.

Родовете бяха подбрали добре мястото на завет под покрития с лишеи скалист хълм и герите едва се виждаха в снега. Единствената светлина идеше от слабото развиделяване зад кипналите облаци, но въпреки това едно от зорките хлапета, които стояха на стража, забеляза завръщащите се воини. Сърцето на Есугей радостно подскочи, когато чу пискливите гласове, предупреждаващи за пристигането му.

Жените и децата на племето едва ли се бяха надигнали. В студ като този те ставаха от сън само колкото да запалят малките железни печки. Истински се събуждаха час или два по-късно и освобождаваха големите палатки от плъст и рогозки от покрилия ги лед.

Когато понитата приближиха, Есугей чу, че от гера на Хулун се надигна писък като сив дим, и сърцето му заби по-бързо от нетърпение. Имаше невръстен син, но смъртта винаги е близо до младите. Един хан се нуждаеше от толкова наследници, колкото можеха да поберат палатките му. Прошепна, молитва за второ момче, братче на първото.

Докато скачаше от седлото, чу, че ястребът му нададе пронизителен писък в гера. Кожените му доспехи скърцаха при всяка стъпка. Едва забеляза слугата, който пое повода на понито. Есугей отвори дървената врата и влезе в дома си. Снегът по доспехите му се стопи моментално на локви в краката му.

— Ха! Бягайте! — разсмя се той към двете си хрътки, които скачаха като полудели, ближеха го и се въртяха около него. Ястребът му изкрещя за поздрав, но май повече му се искаше да излети на лов. Първият му син, Бехтер, пълзеше гол в ъгъла и си играеше с твърдите като камък питки сирене. Есугей забеляза всичко това, без да извръща очи от жената върху кожите. Хулун бе зачервена от топлината на печката, а очите й ярко блестяха в златната светлина на лампата. Прекрасното й силно лице блестеше от пот. Челото й бе изцапано с кръв на мястото, където се бе избърсала с опакото на дланта си. Акушерката се суетеше над един малък вързоп и от усмивката на Хулун беше ясно, че му се е родил втори син.

— Дай ми го — нареди Есугей и пристъпи напред.

Акушерката отстъпи назад и сбърченото й лице се изкриви в раздразнение.

— Ще го смажеш с ръчищата си. Остави го да се насуче от майка си. Ще го държиш после, когато укрепне.