Степният вълк

Най-дребният и най-малкият от всички вече бе изостанал назад и жаловито им викаше да го изчакат. Темуге си падаше прекалено много по сладките неща и мързелуването и това личеше в ездата. Темуджин се ухили при вида на топчестото момче, което размахваше ръце с надеждата да набере повече скорост. Майка им ги предупреждаваше да не го включват в лудешките си състезания. Темуге беше пораснал достатъчно, за да не се налага да го завързват за седлото, но се скъсваше от рев, ако не го взимаха със себе си. Бехтер все още не можеше да намери добра дума за него.

Виковете им се носеха надалеч над пролетната трева в равнината. Галопираха с всички сили напред, кацнали като птици на гърбовете на понитата. Веднъж Есугей ги беше нарекъл своите врабчета, той се гордееше с уменията им. Темуджин бе казал на Бехтер, че е прекалено тлъст за врабче, и после цяла нощ се кри от побеснелия си батко.

В този ден обаче настроението на цялото племе бе приповдигнато. Беше дошло времето на пролетните дъждове. Реките отново бяха придошли и се виеха из равнините, които само допреди няколко дни бяха суха глина. Кобилите даваха топло мляко за пиене и за сирене и освежаващо кисело мляко. Първата зеленина вече се виждаше по оголените хълмове, а с нея идваше обещанието за лято и топли дни. Беше година за събор и преди следващата зима племената щяха да се срещнат мирно, за да се състезават и търгуват помежду си. Есугей беше решил, че тази година родовете на вълците ще изминат над хиляда мили, за да попълнят стадата си. Това, че щяха да видят борците и стрелците бе достатъчно, за да накара момчетата да се държат примерно като никога. Но онова, което ги прехласваше най-много и развихряше въображението им, бяха конните състезания. Всички с изключение на Бехтер бяха молили насаме майка си да подшушне по една добра дума за тях пред Есугей. Всяко момче искаше да участва в състезанието на дълго разстояние или в спринта и да стане известно и почитано.

Знаеше се, че момчето, което се върне в гера си с титлите „благороден ездач“ или „майстор на коня“, може да заеме мястото на баща им, когато той реши да се оттегли и да се посвети на стадата си. С изключение може би на дебелия Темуге, нямаше начин останалите да не мечтаят за подобна съдба. Темуджин се дразнеше, че Бехтер изглежда беше приел, че той ще е наследникът — сякаш година-две разлика във възрастта имаше някакво значение. Взаимоотношенията им станаха напрегнати, откакто Бехтер се върна от годежната си година, прекарана извън племето. По-голямото момче бе пораснало и макар че все още бе най-висок от братята си, Темуджин намираше новия Бехтер за най-скучния и лишен от чувство за хумор другар.

Отначало му се струваше, че Бехтер само играе и се преструва на по-голям. Мрачното момче вече не говореше, без да помисли, и преценяваше всяка дума, преди да й позволи да се отдели от устните му. Темуджин се подиграваше на сериозността му, но зимните месеци дойдоха и си отидоха без никакъв знак, че нещата ще се уталожат. От време на време Темуджин смяташе надутото държане на брат си за смешно, но предпочиташе да се съобразява с избухливия му характер, ако не и с правото му да наследи палатките и меча на баща им.

Гледаше как язди Бехтер и внимаваше разстоянието помежду им да не се увеличава. Денят бе прекалено хубав, за да се тревожи за далечното бъдеще, и Темуджин си мечтаеше как и четиримата братя — всъщност петимата, дори и Бехтер — обират всички награди на събора на племената. Есугей щеше да прелива от гордост, а Хулун да ги прегърне здраво един след друг и да ги нарече своите малки воини и ездачи. Дори шестгодишният Темуге би могъл да участва, макар че рискът да падне беше огромен. Темуджин се намръщи, когато Бехтер се озърна през рамо, за да прецени позицията си. Въпреки хитрите им ходове, до настъпването на пролетта Есугей все още не бе разрешил на нито един от тях да участва в предстоящото състезание.

Хулун отново беше бременна и скоро щеше да ражда. Този път бременността й бе тежка и много по-различна от предишните. Всяка сутрин и вечер повръщаше в кофата, докато под кожата на лицето й не избиеха кървавочервени петна. Синовете й се държаха възможно най-добре, докато чакаха Есугей да спре да крачи тревожно пред гера. Накрая ханът се умори от погледите и мълчанието им и ги прати да разкършат конете след дългата зима. Темуджин дърдореше нещо и Есугей го вдигна с могъщата си ръка и го метна върху един жребец с бяло чорапче на крака. Момчето се извъртя във въздуха, кацна върху гърба на коня и в същия миг полетя в галоп. Белоног беше буйно и пъргаво животно, но бащата знаеше, че е любимец на Темуджин.