Степният вълк

Есугей проточи врат към новороденото момченце, но старата жена го положи долу и избърса с парцал мъничките му крайници. Той се надвеси с огромния си кожух над тях, детето като че ли го видя и се разрева с пълно гърло.

— Познава ме — каза изпълнен с гордост Есугей.

— Още е много малък — изсумтя акушерката.

Есугей не отговори. Усмихна се към почервенялото бебе, после най-ненадейно поведението му се промени. Ръката му се стрелна напред и сграбчи китката на старицата.

— Какво е това в ръката му? — приглушено попита той.

Акушерката тъкмо се канеше да избърше пръстчетата на детето, но под свирепия поглед на Есугей нежно разтвори мъничката длан и разкри съсирек с големината на око, който трептеше и при най-малкото движение. Беше черен и блестеше като масло. Хулун се бе надигнала да види коя част от новороденото е привлякла вниманието на Есугей. Видя черната буца и тихо изстена.

— Държи кръв в дясната си ръка — прошепна тя. — Цял живот ще върви редом със смъртта.

Есугей рязко пое дъх. Щеше му се да не се беше обаждал. Истинско безразсъдство бе да вещае зла съдба за момчето. Замълча умислено. Акушерката продължи нервно с повиването и чистенето, а съсирекът потрепваше върху постелката. Есугей се пресегна и взе блестящата бучка.

— Родил се е със смърт в дясната си ръка, Хулун. Това е съвсем нормално. Той е хански син, смъртта му е спътник. От него ще стане велик воин — каза той, докато старицата подаваше бебето на изтощената му майка. Новороденото яростно засмука зърното в мига, в който го намери. Майка му трепна и прехапа устна.

Все така разтревожен, Есугей се обърна към акушерката:

— Хвърли костите, стара майко. Да видим дали тази кръв означава добро или зло за вълците.

Погледът му беше суров и не бе нужно да казва, че животът на детето зависи от резултата. Той беше ханът и племето се обръщаше към него, за да почерпи сила. Искаше му се да вярва на думите, с които се бе помъчил да отклони ревността на бащата-небе, но се страхуваше, че истината е в пророчеството на Хулун.

Акушерката сведе глава. Разбра, че в обредите около раждането е нахлуло нещо ужасно и непознато. Бръкна в торбата с овчи ашици до печката, боядисани в червено и зелено от децата на племето. Според това как щяха да паднат, можеха да се нарекат куче, крава, овца или як. С тях се играеха хиляди игри. Старите хора знаеха, че ако бъдат хвърлени в подходящия момент и на точното място, ашиците разкриват и други неща. Акушерката понечи да ги хвърли, но Есугей внезапно я хвана за китката и тя трепна.

— Този малък воин е моя кръв. Дай на мен — каза той и взе четирите ашика. Тя се подчини, смразена от студеното му изражение. Дори кучетата и ястребът бяха замръзнали неподвижно.

Есугей хвърли костите и старицата ахна.

— Ай. Четири коня са много щастлив знак. Ще бъде велик ездач. Ще завладява на кон.

Есугей кимна пламенно. Искаше да покаже сина си на племето и щеше да го стори, ако бурята не бушуваше около гера, търсейки топлината вътре. Студът беше враг, но поддържаше племената силни. Старците не страдаха дълго в суровите зими. Хилавите деца умираха бързо. Но синът му нямаше да е сред тях.

Есугей гледаше мъничкото дете, което дърпаше меката гръд на майка си. Момчето имаше неговите златисти очи — толкова светли, че приличаха на вълчи. Хулун погледна към него и кимна. Гордостта му бе заглушила тревогите й. Сигурна беше, че съсирекът е лоша поличба, но костите бяха успели да я поуспокоят.

— Как ще се казва? — обърна се акушерката към Хулун.

— Името на сина ми е Темуджин — отвърна Есугей без капка колебание. — Желязо.

Отвън бурята продължаваше да реве без никакви признаци, че ще утихне.

Първа част

1.

В един пролетен ден на дванадесетата си година Темуджин се състезаваше с четиримата си братя в степта, потънала в сянката на планината Делиун-болдах. Бехтер, най-големият от всички, яздеше сивата си кобила умело и съсредоточено, а Темуджин следваше темпото му и дебнеше удобен момент да го изпревари. Трети беше Хазар, който с диви крясъци се мъчеше да догони двамата си по-големи братя. Десетгодишното момче беше любимец на племето, толкова весел и жизнерадостен, колкото Бехтер бе мрачен и намусен. Пъстрият му жребец пръхтеше и тихо цвилеше по кобилата на Бехтер, което караше момчето да се смее. Следващият в колоната бе Хаджиун — осемгодишно хлапе, лишено от искреността и непринудеността, заради които Хазар беше любимец на всички. От четиримата Хаджиун беше най-сериозен и дори потаен. Рядко се обаждаше и не се оплакваше, каквото и да му правеше Бехтер. Хаджиун се оправяше много добре с понитата и малцина можеха да му съперничат. Той успяваше да пришпори конете с пълна скорост дори когато останалите едва се влачеха. Темуджин се озърна през рамо към брат си, който седеше безупречно върху коня. Хаджиун се помайваше, но всички си бяха патили от него преди и Темуджин го държеше под око.