Степният вълк

Темуге едва се виждаше зад останалите, но упорстваше въпреки потта и бръмчащите мухи, които явно го смятаха за особено вкусен. В злочестите му очи неговите стройни братя, разделени на двойки, изглеждаха сякаш от друга порода, както ястребите за чучулигата или вълците за кучето. Искаше да го харесват, но те бяха толкова високи и знаеха толкова много. В тяхно присъствие той ставаше още по-непохватен и никога не успяваше да разговаря с тях така, както му се искаше — е, може би с изключение на Хаджиун.

Заби яростно пети, но понито усещаше неумелия ездач и рядко преминаваше в тръс, а за галоп и дума не можеше да става. Хаджиун му беше казал, че е прекалено милозлив и далеч от погледа на братята си Темуге се беше опитвал да бие безмилостно понито. Но мързеливата твар май не усети нищо.

Ако не знаеше накъде са тръгнали, щеше да се изгуби и да изостане още през първия час. Майка им беше заръчала никога да не го изоставят, но те не я слушаха. Той знаеше, че ако ги издаде, щеше да отнесе шамари по ушите. Когато Червеният хълм най-сетне се появи в далечината, Темуге бе изпаднал в дълбоко самосъжаление. Дори от това разстояние чуваше как Бехтер и Темуджин се карат. Въздъхна и се размърда — задникът бе започнал да го боли. Потупа джобовете си за още подсладено сирене и намери малко. Преди другите да го забележат, Темуге пъхна бялото парченце в устата си и скри насладата си от зоркия им поглед.

Четиримата братя стояха до понитата си и гледаха тътрещия се Темуге.

— Аз щях да го донеса на ръце по-бързо — каза Темуджин.

Ездата до Червения хълм отново се беше превърнала в състезание. Бяха стигнали там в галоп и скочиха на земята, покрити с прах. Едва тогава се сетиха, че някой трябва да остане да пази понитата. Можеха да ги спънат, разбира се, но бяха далеч от племето, а кой знае какви крадци дебнеха наоколо и се готвеха да ги отмъкнат? Няколко минути се разправяха кой да бъде пазач. Хазар и Хаджиун стигнаха до размяна на удари. Хазар седна върху главата на по-малкия си брат, а онзи се бореше, изпълнен с мълчалива ярост. Бехтер ги раздели с проклятия, щом лицето на Хаджиун поморавя. Единственото разумно решение бе да изчакат Темуге, а междувременно всеки от тях оглеждаше внимателно Червения хълм и кроеше планове как да изпревари останалите. Отсъствието на каквито и да било следи от орел ги тревожеше повече от вида на голата скала. Беше нормално да видят курешки или дори кръжаща в небето птица, излетяла да пази гнездото си или да ловува. Но доказателства нямаше и те неизбежно се питаха дали Темуге не ги е излъгал, или е съчинил шантавата история, за да ги впечатли.

Стомахът на Темуджин започна да го боли. Беше пропуснал закуската, а не искаше да е с отслабени сили при предстоящото трудно катерене. Докато другите гледаха към приближаващия Темуге, той взе шепа червеникава пръст и я направи на кал с малко вода от мяха. Белоног оголи зъби и изцвили, но не се съпротиви, когато Темуджин завърза повода му около един храст и извади ножа си.

Трябваше му само миг, за да среже една вена на рамото на понито и да прилепи уста към нея. Кръвта беше гореща и рядка и Темуджин усети как възстановява енергията му и стопля празния му корем като най-добър черен айраг. Отброи шест големи глътки, отдръпна устни и притисна раната с пръст. Калта щеше да помогне за съсирването и Темуджин знаеше, че когато се върне, на мястото на раната щеше да има само малка коричка. Ухили се, оголвайки червени зъби към братята си, и изтри уста с опакото на дланта си. Усещаше, че на пълен стомах силата му се връща. Провери дали кръвта на рамото на Белоног се съсирва и погледна пълзящата по крака му струйка кръв. Понито не беше усетило нищо и хрупаше пролетната трева. Темуджин прогони една муха от кървавата струйка и потупа животното по шията.

Бехтер също бе слязъл на земята. Щом видя, че Темуджин се храни, по-голямото момче коленичи, насочи към устата си тънка струя топло мляко от цицката на кобилата си и шумно млясна от задоволство. Темуджин не обърна внимание на представлението, но Хазар и Хаджиун се обърнаха с надежда. От опит знаеха, че ако се помолят, той ще им откаже. Ако си мълчаха, Бехтер можеше да прояви великодушие и да им отпусне по една глътка.

— Искаш ли, Хазар? — попита Бехтер и рязко вдигна глава.

Хазар не изчака да го питат втори път и като жребче пъхна глава при блестящата от мляко тъмна цицка в ръката на брат си. Засмука жадно струята и изцапа лицето и ръцете си с мляко. Изпръхтя, закашля се и дори Бехтер се усмихна, преди да направи знак на Хаджиун.

Хаджиун погледна към вцепенения Темуге. Малкото момче присви очи и поклати глава. Бехтер сви рамене и пусна цицката, едва се озърна към Темуджин, изправи се и загледа как най-малкият брат тромаво слиза от понито.