Степният вълк

Темуге слезе с обичайната си предпазливост. За видялото едва шест лета момче земята беше далеч, макар че останалите деца от племето скачаха от седлото с безстрашието на по-големите си братя. Темуге не можеше да се справи с тази проста задача и братята му трепнаха, когато той се стовари на земята и се олюля. Бехтер цъкна с език и лицето на хлапето потъмня под изпитателните им погледи.

— Това ли е мястото? — попита Темуджин.

Темуге кимна.

— Точно тук кръжеше. Гнездото е някъде при върха — каза той и погледна нагоре с присвити очи.

Бехтер се намръщи.

— Може и да е ястреб — промърмори той и също вдигна поглед.

Темуге се изчерви още повече.

— Орел беше! Тъмнокафяв и по-голям от всеки ястреб!

Бехтер сви рамене и при това избухване изплю примесена с мляко храчка на земята.

— Може. Ще разбера, когато намеря гнездото.

Темуджин сигурно щеше да отговори на предизвикателството, но на Хаджиун му бе дошло до гуша от препирните им и мина покрай тях, като разпасваше парчето плат, което придържаше дела4 му. Остави го да падне на земята и стъпи на първите камъни, облечен само в туника без ръкави и ленени гамаши. Меката кожа на ботушите му прилепваше почти толкова добре, колкото ако беше на бос крак. Останалите също се съблякоха — стори им се разумно да оставят най-тежките си дрехи на земята.

Темуджин измина двадесет крачки, намери друго подходящо за катерене място, плю на дланите си и се хвана за скалата. Хазар се ухили развълнувано и метна повода на Темуге, стряскайки хлапето. Бехтер също си намери подходящо място, намести силните си ръце и крака в цепнатините и се набра с леко сумтене.

Скоро Темуге отново остана сам. Отначало се чувстваше ужасно, вратът го заболя да гледа катерещите се момчета. Когато те станаха по-малки и от паяци, отиде да си открадне солидна порция мляко от кобилата на Бехтер. Беше открил, че да си последен, си има своите предимства.

Стотина стъпки по-нагоре Темуджин вече знаеше, че ако падне от толкова високо, щеше да умре. Ослуша се за тежкото дишане на братята си, но от тях нямаше и следа. Хвана се здраво с пръсти и крака и се дръпна колкото се може по-назад, за да погледне нагоре. Въздухът като че ли бе по-хладен, а небето се извисяваше болезнено чисто над главата му. Нито едно облаче не нарушаваше илюзията, че се катери в някаква огромна синя купа. Малки гущерчета се разбягаха от опипващите му пръсти и Темуджин едва не се изпусна, когато едно от тях се загърчи в дланта му. Сърцето му спря да тупти, той бутна разбитото телце от корниза, на който се бе припичало на слънцето, и го загледа как пада надолу, подхвърляно от вятъра.

Видя далеч долу Темуге да стиска цицката на кобилата на Бехтер. Надяваше се да прояви достатъчно благоразумие и да остави малко мляко. Бехтер щеше да го пребие, ако откриеше, че е свършило. А може пък лакомото хлапе да си го заслужаваше.

Слънцето силно напичаше врата му. По челото се спусна струйка пот, достигна миглите му и смъдящата течност го накара да примигне. Тръсна глава, държеше се само с ръце, а краката му трескаво търсеха нова опора. Темуге можеше да ги убие с историите си, но вече беше прекалено късно да размислят. Не беше сигурен как ще успее да се спусне по отвесната скала. На такава височина му трябваше място за почивка. Иначе падането бе неизбежно.

Кръвта в стомаха му бълбукаше при всяко движение и го караше да се оригва с горчива миризма. Оголи зъби, докато се набираше нагоре. Усети червейчето на страха в стомаха си и това го ядоса. Нямаше да се уплаши. Той беше син на Есугей, вълк. Един ден щеше да стане хан. Нямаше да се уплаши и нямаше да падне. Започна да си мърмори под нос тези думи и продължи да се катери, плътно притиснат до скалата. Вятърът набра сила и го заблъска яростно. Темуджин си представи каква физиономия щеше да направи Бехтер, ако той стигнеше пръв върха.

Стомахът му се преобърна и той се уплаши, че вятърът ще го откъсне от високата скала и ще го смаже на земята по вина на Темуге. Пръстите му трепереха при всяко следващо захващане, това беше първият знак за слабост. Набра сила от гнева си и продължи нагоре.

Трудно беше да предположи докъде е стигнал, но Темуге и понитата се виждаха като малки петънца долу, а ръцете и краката му горяха от напрежението. Стигна до един перваз, където можеше да се скрие от вятъра, да си поеме дъх и да си почине малко. Отначало не виждаше как може да продължи и проточи врат, за да се огледа по-добре. Нима щеше да заседне тук, докато другите намерят по-лесен път до върха? Само Хаджиун бе по-добър катерач от него и Темуджин знаеше, че трябва да спре за известно време и да даде почивка на напрегнатите си мускули. Пое дълбоко дъх в топлия въздух, като се наслаждаваше на гледката. Оттук можеше да види герите на племето и се зачуди дали Хулун вече не е родила. Колко ли часа бяха минали, откакто бяха при Червения хълм?

— Да не заседна? — разнесе се глас над него.