Степният вълк

Птицата не посрещна радостно двамата натрапници толкова близо до малките й. Темуджин знаеше, че женските са по-големи от мъжките, и предположи, че именно майката пищеше и кръжеше яростно над тях. Орлетата останаха ненахранени, голямата птица излиташе час по час и се рееше над цепнатината, като държеше момчетата под око. Беше ужасяващо и прекрасно да се намират на такава височина и да се взират в тъмните очи на птицата, увиснала във въздуха с разперени криле. Ноктите й се отваряха и свиваха конвулсивно, сякаш си представяше как разкъсва плътта им. Хаджиун потрепери, изгубен в захлас и ужас, че огромното създание всеки момент ще се стрелне към тях и ще ги измъкне навън като мармоти от дупката им. Не разполагаха с друго оръжие освен жалкия нож на Темуджин и не бяха в състояние да се защитят от ловец, способен с един-единствен удар да счупи гръбнака на куче.

Темуджин гледаше как златистокафявата глава се върти възбудено наляво-надясно. Предположи, че птицата ще остане тук през целия ден и мисълта да остане открит на перваза под гнездото изобщо не му хареса. Един удар с такъв нокът щеше да му бъде достатъчен. Опита се да си спомни какво беше чувал за дивите птици. Може би щеше да подплаши майката, ако се разкрещи? Обмисли тази възможност, но не му се искаше да привлече Бехтер и Хазар на върха — не и преди да е увил орлетата и да ги е прибрал в пазвата си.

Хаджиун се беше долепил до наклонената червена скала в цепнатината. Темуджин видя, че брат му държи камък и преценява тежестта му.

— Можеш ли да я уцелиш? — попита той.

Хаджиун сви рамене.

— Може би. Ще ми трябва голям късмет. Само този камък успях да намеря.

Темуджин тихо изруга. Орелът изчезна за известно време, но птиците бяха умели ловци и младежът нямаше да се излъже и да излезе от сигурното си убежище. Изпухтя, обхванат от чувство за безизходност. Беше гладен, предстоеше му дълго и трудно спускане. Но двамата с Хаджиун не заслужаваха да се връщат с празни ръце.

Спомни си за лъка на Бехтер, който беше долу при Темуге и понитата, и се наруга, че не се е сетил да го вземе. Не че Бехтер щеше да му позволи да пипне двойно извитото оръжие. По-големият му брат толкова се дуеше с него, колкото и с всичките си воински украшения.

— Вземи камъка — каза Хаджиун. — Ще се върна до гнездото и ако се появи, ще успееш да я уцелиш.

Темуджин се намръщи. Планът му изглеждаше смислен. Той беше отличен стрелец, а Хаджиун — по-добрият катерач. Единственият проблем беше, че орлетата щеше да вземе Хаджиун, а не той. Положението беше деликатно, не му се искаше някой да му отмъкне славата.

— Задръж камъка. Аз ще взема орлетата — каза той.

Хаджиун обърна тъмните си очи към по-големия си брат. Прочете мислите му и кимна.

— Добре. Имаш ли в какво да ги увиеш?

Темуджин отпра няколко ивици от туниката си с ножа. Дрехата беше съсипана, но птиците бяха далеч по-голяма награда и загубата си заслужаваше. Уви ивиците около дланите си, подаде глава от цепнатината и се огледа за движеща се сянка или кръжаща точка в небето. Птицата беше погледнала в очите му и знаеше какво се опитва да стори. Той беше сигурен. Видя разум в погледа й — също като в погледа на куче или ястреб, а може би и повече.

Докато излизаше на слънце, усети как стегнатите му мускули прещракват от болка. Отново чу цвъртене откъм гнездото. Орлетата бяха прегладнели след самотната нощ. Може би те също бяха страдали без топлото тяло на майка им, което да ги закриля от бурята. Темуджин се разтревожи, че чува само един писък и че другото орле може да е умряло. Озърна се през рамо, за да се увери, че майката не се готви да го блъсне в стената. Не видя нищо, набра се на високия перваз, сви крака и приклекна в същата поза, в която бе застанал Хаджиун предишната вечер.

Гнездото се намираше дълбоко в кухината. Беше широко и с отвесни стени, за да не могат орлетата да се изкатерят по тях и да паднат, преди да са се научили да летят. Щом зърнаха лицето му, двете измършавели пиленца се хвърлиха надалеч от него, запляскаха уплашено с голите си криле и заграчиха за помощ. Темуджин отново огледа синевата и бързо се помоли на бащата-небе да бди над него. Запълзя напред и дясното му коляно опря в мокра тръстика и стари пера. Някакви дребни кости се счупиха под тежестта му и до носа му достигна противната воня на разложена плячка.

Едното орле затрепери от протегнатите му пръсти, а другото се опита да го клъвне и да одере ръката му. Острите им като игли нокти бяха прекалено малки, за да оставят нещо повече от слаби драскотини по кожата му. Темуджин вдигна пиленцето към лицето си и го загледа как се гърчи в ръката му.

— Баща ми ще ловува двайсет години с теб — промърмори той, освободи ивица плат от ръката си и привърза крилете и краката на орлето.

В паниката си второто почти беше успяло да се измъкне от гнездото и Темуджин се принуди да го издърпа обратно за жълтия нокът. То нададе силен крясък и се загърчи. Темуджин забеляза, че сред златото по младите пера имат червени петънца.