Степният вълк

Отначало и двамата не разбраха какво означават пискливите звуци. Никога досега не бяха чували писъци на орле, а вятърът им пригласяше безспирно над скалите. Облаците се канеха да покрият небето и Темуджин сериозно се замисли дали не е по-добре да потърсят убежище. При мисълта за слизането по хлъзгавата скала сърцето му се свиваше. Дори Хаджиун нямаше да се справи, сигурен беше. Поне един от двамата щеше да падне.

Заплашителните тъмни облаци не успяха да погълнат изцяло вниманието на двете момчета, докато пълзяха нагоре към една пълна с пера и вейки цепнатина. Темуджин надуши миризмата на гниещо месо, преди очите му да стигнат до нивото на гнездото. Едва сега разбра, че звукът идва от двете малки орлета, които наблюдаваха катерачите с див интерес.

Явно родителите им се бяха чифтосали рано, защото пиленцата не изглеждаха нито мършави, нито безпомощни. И двете още бяха покрити с перушина, само тук-там се виждаха златистокафявите пера, които един ден щяха да ги издигнат над планините в търсене на плячка. Крилете им бяха къси и грозни, но момчетата решиха, че никога досега не са виждали толкова красиво нещо. Ноктите им изглеждаха прекалено големи за малки пиленца. Едрите им жълти шипове завършваха с по-тъмни остриета, които вече изглеждаха способни да разкъсват плът.

Хаджиун бе замръзнал очарован на перваза, увиснал само на пръстите си. Една от птиците възприе неподвижната му стойка като предизвикателство и изсъска, разпервайки смело криле. Лицето на Хаджиун грейна от радост.

— Истински малки ханове — каза той с грейнали очи.

Темуджин кимна, изгубил дар-слово. Вече се чудеше как ще свалят двете пиленца в приближаващата буря. Огледа хоризонта, разтревожен от мисълта, че родителите им може би ще се приберат преди облаците. На такава опасна височина един нападащ орел преспокойно можеше да се справи с двете момчета, които искаха да свалят малките му на земята.

Темуджин гледаше как Хаджиун се надига и кляка на ръба на гнездото, без да обръща внимание на опасното положение. Той протегна ръка, но Темуджин рязко го спря.

— Облаците са прекалено близко, за да успеем да слезем — каза той. — Остави ги в гнездото. Ще ги вземем утре сутринта.

Докато говореше, над степта се разнесе грохот и двете момчета се обърнаха. Слънцето още светеше ярко в небето, но в далечината се виждаха тъмните, коси струи на дъжда. Сянката пълзеше неумолимо и бързо към Червения хълм. На тази височина гледката предизвикваше едновременно възторг и ужас.

Двамата се спогледаха, Хаджиун кимна и се спусна от гнездото до перваза под него.

— Ще умрем от глад — каза той, пъхна наранения си пръст в устата и засмука кората съсирена кръв.

Темуджин кимна примирен.

— По-добре, отколкото да паднем — каза той. — Всеки момент ще завали и искам да намеря място, където да мога да преспя, без да падна. Ужасна нощ се очертава.

— Не и за мен — тихо каза Хаджиун. — Погледнах в очите на орел.

Темуджин приятелски перна момчето и му помогна да се придвижи по корниза до едно място, откъдето можеха да продължат нагоре. Една цепнатина между двата склона изглеждаше подходяща. Можеха да се пъхнат колкото може по-навътре и най-сетне да си починат.

— Бехтер ще побеснее — радостно отбеляза Хаджиун.

Темуджин му помогна да стигне цепнатината и го загледа как се пъха навътре, прогонвайки двойка малки гущерчета. Едното изтича до ръба и скочи с разперени крака, падайки дълго надолу. Мястото едва стигаше за двамата, но поне бяха защитени от вятъра. След стъмване щеше да бъде неудобно и страшно и Темуджин знаеше, че ще е истински късметлия, ако успее да заспи.

— Бехтер избра лесния път — каза той, хвана ръката на Хаджиун и се издърпа навътре.

3.

Бурята бушува над Червения хълм през цялата нощ и утихна едва на зазоряване. Слънцето отново заблестя ярко от чистото небе и изсуши синовете на Есугей, които излязоха от цепнатините и скривалищата си. И четиримата бяха стигнали прекалено високо, за да посмеят да се спуснат. Бяха прекарали студена и мокра нощ; задрямваха и се събуждаха рязко, сънувайки, че летят в пропастта. Когато зората докосна двойния връх на Червения хълм, момчетата бяха сковани и се прозяваха, а под очите им имаше тъмни кръгове.

Темуджин и Хаджиун бяха страдали по-малко от другите двама благодарение на скривалището си. Веднага щом стана достатъчно светло, за да може да вижда, Темуджин излезе от цепнатината, за да вземе първото орле. Едва не падна, когато от запад към него се спусна тъмна сянка — възрастен орел, голям почти колкото него.