Като човек, привикнал да вижда ефекта на родния си град върху новодошлите, благият рецепционист в нейния хотел бързо бе доловил състоянието й. Именно той й бе предложил да отиде в библиотеката, за да научи нещо повече за своя прародител и за наследството, което той бе оставил на този град. Което, по неговите думи, било „навсякъде“. Нора се поуспокои, когато разбра, че човекът знае много добре кой е Корадино Манин — говореше за него като за добър приятел по чашка. Но по отношение на забележителностите на града, които си заслужава да бъдат видени, съветът му беше прост. Бе размахал ръце и бе възкликнал: „Просто вървете и гледайте, госпожице! Просто вървете и гледайте!“
И се бе оказал напълно прав. От приятното хотелче в район „Кастело“ тя се бе отправила по малките улички, изгубвайки представа за посока и време, без да се интересува накъде отива. Тук всичко беше красиво, дори и разрухата. Къщи с лющеща се мазилка се редуваха с грандиозни палати, притискащи ги от двете страни с великолепието си. Долните етажи на тези къщи носеха запазената марка на ерозията на местата, където лагуната постепенно ги прояждаше. Старата зидария се ронеше във водите като бишкоти в захарен сироп, но това като ли само допълваше очарованието им. Сякаш древните постройки се отдаваха с удоволствие на прилива, зажаднели за изгарящите му ласки. Нора бродеше по мостове, вдигаше запленена глава към редиците пране, висящи от прозорец до прозорец над поредния тесен канал, или се заглеждаше в момчетата, ритащи топка на някой изоставен площад.
Упорито се противопоставяше на импулса си да планира посоката, в която върви. В Лондон животът й беше начертан, уреден и планиран. И вече не помнеше откога не се беше изгубвала някъде — ама наистина изгубвала. Беше напълно наясно как да се оправя в своята столица, подпомагана понякога от перфектно очертаните карти в метрото или от картите. Стивън, който беше неизчерпаем източник на информация, веднъж й беше казал, че когато са създавали метрото, художникът нарочно е нарисувал отделните станции на равни разстояния една от друга, макар че всъщност не е така. Направили са го, за да помогнат на жителите на английската столица да се чувстват спокойни и да приемат като напълно безопасен този странен, подземен вид обществен транспорт, да имат усещането, че могат да се движат из тези перфектно обозначени и картографирани квадранти на града лесно и безпроблемно.
Ала тук като че ли самата Венеция събуждаше наново дълбоко стаената спонтанност на Нора. На гърба на пътеводителя си имаше и карта, но знаеше, че тя е безполезна. По стените наблизо се виждаха само две табели, изписани със стар, калиграфски шрифт — площад „Сан Марко“ и мост „Риалто“
11 Но, подобно на S-образната форма на Канале гранде, и те често бяха в една и съща посока. Стигна на един площад, на чиито стени действително имашеУсещането й, че се намира в Огледалния свят, се засили още повече на заник слънце. И тогава тя реши, че може би няма да е зле наистина да се постарае да стигне до „Сан Марко“. Но като се опита да следва знаците, установи, че те я подмамват още по-далече и по-далече от този квартал и катедралата, отвеждайки я в крайна сметка до бялата арка на „Риалто“.
Спря в едно заведение в аркадата на моста, за да пийне кафе и да възвърне силите си. Гледаше как туристите се тълпят наоколо, нетърпеливи за новини като търговците от стари времена, стиснали пътеводители и книги с пиесите на Шекспир. Мислено Нора се отдели от тях.
Животът й все още бе пакетиран и държан на склад недалече, в неприветливите докове. Беше предплатила за един месец — времето, което си беше дала, за да получи разрешение за работа и да си намери апартамент.
Загледа се в приближаващото се корабче и си спомни за баща си. Когато претъпканият морски съд спря при „Риалто“, тя видя как един млад мъж с традиционния син гащеризон скача на дока, завързва въжето и издърпва лодката на кея с лекотата на дългата практика.
Мисълта й изглеждаше крайно несвойствена. Не можеше да си представи майка й да направи нещо толкова лудо, като да дойде тук и не само да се влюби, но и да забременее. Това също й изглеждаше несвойствено. Но реши сега да не мисли за майка си. Не желаеше да признава, че тя е била тук преди нея. Искаше това да си бъде
— Но аз не съм майка си! — изрече на глас.
И автоматично до нея се материализира сервитьорът и я погледна въпросително. Тя поклати усмихнато глава, плати му, даде му добър бакшиш и си тръгна.